За доктор Хемънд цялата тази процедура бе досадна. През годината извършваше поне стотина подобни операции. Той даде знак: на лазерния пулт замига предупредителна светлина. Студентите пристъпиха напред…
Но щом лъчите на лазерите се устремиха към главата на болния, неговото лице се изкриви в такава дива гримаса, сякаш от дълбините на натъпкания му с наркотици мозък бе изплувало някакво ужасно видение. Ноздрите му се издуха, устните — стиснаха, а очите се разтвориха широко. Той се опитваше да вика нещо. Конвулсивно се загърчи и обърна глава настрана. Лазерните лъчи влязоха дълбоко в лявото полукълбо на мозъка, далеч от начертаните контури. Дясната страна налицето му увисна — паралич! Студентите объркано се спогледаха.
Зашеметеният от станалото доктор Хемънд все пак съобрази и с бързо движение изключи лазерите. После обхванат от вълнение се хвана за операционната маса с двете си ръце и загледа показанията на стрелките и лентите, които показваха подробностите на неуспялата операция. Туморът бе останал недокоснат, а обширна здрава област на мозъка се оказа повредена.
— Просто невероятно — мърмореше доктор Хемънд. — Просто невероятно.
После с бързи крачки отиде до другия край на масата и започна да преглежда записите на приборите за жизнесъхраняването. Въпросът за успешно премахване на тумора повече не стоеше, въпросът се заключаваше в нещо друго: ще живее ли въобще пациентът?
9
В четири следобед доктор Мукерджи почти свърши работата си. Бе прегледал всичките си пациенти, попълнил листовете им, бе въвел в основния компютър на управляващия център на болницата програми с прогнозите. Затова си отдели време да хапне нещо. Обикновено през следващите четири часа почиваше. Или отиваше в стаичката си със спартанско обзавеждане в сградата за медицинските работници да подреме, или се спускаше на кортовете под открито небе, където изиграваше някой и друг сет на грави тенис, или гледаше обемно кино или си измисляше нещо друго.
Вечерната визитация започваше в осем. Но днес не можеше да се отпусне: прекалено го безпокоеше шесторката астронавти, които се намираха под карантина. Накадаи още преди два часа бе започнал да изпраща резултатите от изследванията. Тревожни сигнали нямаше и затова Мукерджи просто остави информацията през деня да се натрупва. Сега се чувствуваше задължен да се запознае с нея. Като натисна клавишите, включи печатарката и от него заизлиза поток от данни за дейността на японеца.
Мукерджи запрехвърля жълтите листа. Рефлекси, наситени синапси, степен на неврална йонизация, ендокринен баланс, скорост на реакцията, дишане, кръвообращение, дейност на сетивата, вътремозъчна молекулярна обмяна, енцефалограмата ту се понижава, ту се повишава… Не, няма нищо необикновено. Изследванията показват, че шестимата астронавти след полета се нуждаят от почивка (измъчени нерви, забавени рефлекси), но не се забелязваше нищо по-сериозно от хроническото недоспиване. Той не намери нито един признак на нарушение дейността на мозъка, заразяване или някакво друго отклонение от нормата.
Тогава, откъде се взимат кошмарите?
Той набра номера на кабинета на Накадаи:
— Карантината — отвърна му веднага висок глас и след миг на екрана се появи слабото жълтеникаво лице на приятеля му. — Здравей, Пит. Тъкмо се канех да ти позвъня.
Мукерджи каза:
— Освободих се преди малко. Но успях да прегледам това, което си ми изпратил. Няма нищо особено.
— Така и предполагах.
— Как са те? Мисля, че ще ми се обадиш, ако някой отново сънува кошмари.
— Никой не е имал — отвърна Накадаи. — Фалкърк и Родригес спят вече единадесет часа. На Шмид и Керъл разреших да легнат в тринадесет и тридесет. Уебстър и Шейвън легнаха в три. И шестимата хъркат като разпрани, сякаш не са спали цяла година. Изследвах ги по време на сън, но апаратурата показва, че всичко е в нормата. Да ти изпратя ли резултатите?