Така се роди идеята за документалния филм. Сюжетът е прост. Чрез интервюта и нережисирани кадри ще проследи трима осъдени по време на престоя им в затвора и след него: две жени и един мъж, които разказват за своите мечти и копнежи за свободата преди и след освобождаването си. Днес ще проведа последния си предварителен телефонен разговор с третия затворник, после ще интервюирам на живо всеки от участниците в затвора, преди освобождаването им. Засега съм говорила няколко пъти с двете жени, но ми беше много по-трудно да си осигуря достъп до мъжа. Днес най-сетне ще проведем своя мъчно извоюван телефонен разговор. Днес очаквам обаждане от Еди Бишъп. Прословутият Еди Бишъп, един от последните живи гангстери от лондонския Ист Енд. Напълно автентичен, способен да те накълца, собственик на казина и нощни клубове, говорещ кокни гангстер. Член на бандата на Ричардсън, а след това — душата на най-голямата престъпна група, действаща на юг от реката в Лондон.
Вторачила съм се в телефона у дома. Не звъни. А би трябвало. Часът е 13:12, а аз чакам обаждането от затвора „Пентънвил“ дванайсет… не, вече тринайсет минути. Обажданията от другите участници във филма ми, Алекса и Холи, си бяха точно навреме. Чудя се какъв ли е проблемът и се моля Еди да не се е отказал, да не е променил решението си. Моля се и управата на затвора да не е променила своето. Трудно получих одобрението им за всяко нещо, затова ще провеждам интервютата сама. Само аз и фиксирана камера на статив. На този етап материалът ще бъде суров, което напълно отговаря на намеренията ми, затова се радвам. На втория етап, след като героите ми излязат от затвора, към мен ще се присъединят Фил и Дънкан.
Фил е оператор, когото познавам и на когото имам безрезервно доверие — има страхотно око и сходен с моя вкус, което звучи малко претенциозно, съзнавам го, но ви уверявам, че е важно. С Дънкан сме работили заедно няколко пъти. Забавен е, но най-важното е, че е много по-добър, отколкото мога да си позволя. Дънкан и Фил ще се примирят с по-ниско заплащане по моя проект — финансирането е добро, но не е страхотно. За късмет, идеята им харесва колкото и на мен и силно вярват в проекта.
Преглеждам трудно придобитите ми разрешения от Министерството на правосъдието и Службата по затворите на Нейно величество. Повече от всичко ми се иска филмът да не бъде конвенционален портрет на затворници, а да се опита да покаже тези трима души като изявени личности независимо от техните присъди. И Холи, и Еди излежават между четири и седем години за престъпления без причинена смърт. Присъдата на Алекса е доживотна с право на предсрочно освобождаване, следователно четиринайсет години. Дали обаче присъдите разкриват що за хора са тези тримата? Подсказват ли кой е по-опасен? Кой е по-добър? На кого можеш да имаш доверие? Ще видим.
Дръпвам телефона заедно с кабела към канапето и се настанявам с него под прозореца. Проникващото през листата слънце на Северен Лондон сгрява раменете и тила ми. Британското лято се е позастояло тази година. Обикновено имаме няколко истински летни дни, но този път слънцето все още припича. Вече три седмици. Казват, че няма да продължи дълго, но всъщност продължава. Марк е на работа и в къщата е тихо. Чуват се само приглушеното боботене на камиони и бръмченето на скутери откъм главната улица. Надниквам към задната градина — по зида минава котка, черна, с бели лапи.
Наложи се да искам услуги от всичките си познати, за да стигна дотук. Фред Дейви, режисьорът, който ми даде първата ми работа, гарантира за мен с писмо до министъра на правосъдието. Сигурна съм, че двете номинации на Фред за БАФТА и за „Оскар“ са подпомогнали каузата ми много повече от синопсиса, с който представям филма. Ай Ти Ви вече прояви интерес към излъчването му, а Канал 4 препоръча работата ми с друго писмо — вече бяха излъчвали два от късометражните ми проекти. Филмовото ми училище също ме подкрепи, разбира се. Галерия „Белият куб“ ми даде препоръка, доколкото изобщо можеше да ми бъде от полза пред Министерството на правосъдието. Така направиха и всички продуцентски компании, за които бях работила като независим сътрудник, а също и организацията „Криейтив Ингланд“, която помогна много за финансирането.
Освен това имам Еди Бишъп. Той е големият удар, върховната мечта за всеки автор на документални филми. Благодарение на това интервю получих финансиране. Така че телефонното обаждане, което очаквам, е много важно. Еди е голяма работа.
Може и да не знаете, но историята на Еди е част от историята на британската престъпност. Той се присъединил към бандата на Ричардсън осемнайсетгодишен, точно когато били на върха на славата си през 1966-а — годината, когато Англия спечели Световната купа.