Тези влакове и скръбните им звуци чезнеха завинаги между гарите, без да помнят къде са били, без да се досещат къде могат да идат, те издишваха сетния си блед дъх отвъд хоризонта и вече ги нямаше. Тъй ставаше с всички влакове, винаги.
Ала свирката на този влак!
Риданията на един цял живот бяха събрани в нея от други нощи в други задрямали години; воят на кучета, които сънуват луната, подухването на речностудени ветрове под вратите през януари, от което ти спира кръвта, плач на хиляда пожарникарски сирени, или още по-лошо — отминалите късчета дъх, протестите на милиарди мъртви или умиращи хора, които не желаят да бъдат мъртви, техните стонове и въздишки, избухнали над земята.
В очите на Уил бликнаха сълзи. Той залитна. Коленичи. Престори се, че си завързва обувката.
Но после видя, че и Джим притиска с длани ушите си, че и неговите очи са влажни. Свирката изпищя. Джим изпищя сред писъка. Свирката закрещя. Уил закрещя сред крясъка.
После милиардите гласове замлъкнаха изведнъж, сякаш огнена буря бе отнесла влака от лицето на земята.
Влакът тихо пълзеше напред, черните знамена пърхаха, черни конфети летяха надолу по насипа, понесени от вихрушка със сладникав дъх, а момчетата тичаха и въздухът бе тъй студен, сякаш при всяко вдишване отхапваха сладолед.
Изкатериха последното възвишение и погледнаха надолу.
— Еха! — прошепна Джим.
Влакът бе спрял сред Лунната ливада на Ролф, наричана тъй, защото понякога градските влюбени идваха тук да гледат изгрева на луната над толкова просторни, толкова необятни равнини, че приличаха на континентално море, изпълнено с трева напролет, със сено в късната есен или със сняг зиме, и беше чудесно да крачиш по свежия му бряг, когато изгряващата луна хвърля из приливите му трепетна светлина.
Е, сега панаирният влак бе застинал там сред есенната трева върху старото железопътно отклонение недалече от гората, а момчетата се промъкнаха, легнаха под един храст и зачакаха.
— Толкова е тихо — прошепна Уил.
Влакът просто стоеше сред сухото есенно поле и нямаше никого в локомотива, в тендера, във вагоните зад тях, всичките до един черни под лунната светлина. Чуваха се само тихите звуци на изстиващ метал и пукот на релси.
— Шшшт — каза Джим. — Усещам ги как се движат вътре.
Уил усети как полазилите го хладни мравки се умножиха хилядократно.
— Мислиш ли, че имат нещо против да ги наблюдаваме?
— Може би — отвърна радостно Джим.
— Тогава защо вдигаха толкова шум с калиопата?
— Когато разбера — Джим се усмихна, — ще ти кажа. Гледай!
Шепот.
Сякаш издишан направо от самото небе, грамаден мъховозелен балон докосна луната.
Той увисна на шейсетина метра над земята и тихичко се понесе по вятъра.
— Кошът под балона, в него има някого!
Но после от товарната платформа на влака се спусна един висок мъж като морски капитан, слизащ да провери приливите и времето на това вътрешно море. Облечен изцяло в черен костюм, той закрачи към центъра на ливадата и ризата му бе също тъй черна, както и ръкавиците върху ръцете, които рязко издигна към небето.
Размаха ги само веднъж.
И влакът оживя.
Изпървом на един от прозорците се надигна глава, после ръка, после още една глава като марионетка в куклен театър. Изведнъж двама мъже в черно понесоха черен стълб за шатра през съскащата трева.
Тишината накара Уил да отдръпне глава, докато Джим се привеждаше нетърпеливо напред с грейнали като луната очи.
Един панаир трябва да започне с ръмжене и грохот на смъквани, пренасяни, търкаляни и хвърляни греди, експлозии на стърготини с лъвски мирис, пламнали от трудова стръв мъже, пукот на отворени бутилки, дрънчене, трепет на конски сбруи, тропот на двигатели и слонове сред порой от пот, докато зебрите цвилят и треперят като клетки, затворени в клетки.
Но това тук бе като в старите филми, безмълвен театър, населен с черно-бели призраци; сребърни устни се разтваряха да изпуснат облачета лунен дим, жестове увисваха сред тъй смълчана тишина, че можеш да чуеш как вятърът гали косъмчетата по бузите ти.
Още сенки се спуснаха от влака, минаха покрай клетките, където мракът дебнеше с незапалени очи, а калиопата стоеше почти онемяла, само вятърът бродеше из тръбите и от време на време изтръгваше едва чут идиотски стон.
Цирковият директор стоеше сред ливадата. Балонът висеше прикован в небето като огромна пита мухлясало сирене. После… дойде мракът.
Последното, което видя Уил, бе как балонът полита надолу, докато облаци закриват луната.