В нощта усети как хората тичат по някакви невидими задачи. Усети как балонът като грамаден тлъст паяк захваща въжета и прътове, издига невидим гоблен в небето.
Облаците отминаха. Балонът се рееше все по-нагоре.
Насред ливадата прътите и въжетата на голямата шатра стърчаха като скелет, очакващ своята брезентова кожа.
Нови облаци заляха бялата луна. Уил потръпна в тяхната сянка. Чу Джим да пълзи напред, сграбчи глезена му, усети го как настръхна.
— Чакай! — пошепна Уил. — Сега изнасят брезента!
— Не — възрази Джим. — О, не…
Защото и двамата някак разбираха, че не става така, че вместо брезент изпънатите по стълбовете въжета улавят бързите облаци, изтръгват ги от вятъра на дълги знамена, които, снадени и зашити от някаква грамадна чудовищна сянка, се превръщаха в брезент и още брезент, докато шатрата придобиваше форма. Най-сетне като бистра вода забълбука песента на развяни флагове.
Движението спря. Мракът в мрака застина.
Уил лежеше със затворени очи и чуваше ударите на огромни нефтеночерни криле, докато ударите на барабани заставяха древната чудовищна птица да оживее, да диша, да оцелява сред нощната ливада.
Облаците отлетяха.
Балонът бе изчезнал.
Хората бяха изчезнали.
Шатрите потрепваха като черен дъжд върху стълбовете.
Внезапно градът им се стори безкрайно далече.
Уил инстинктивно се озърна през рамо.
Нищо, освен трева и шепот.
Бавно погледна пак към безмълвните мрачни, привидно пусти шатри.
— Не ми се харесва — каза той.
Джим не можеше да откъсне очи.
— Да — потвърди шепнешком. — Да.
Уил се изправи. Джим лежеше на земята.
— Джим! — повика го Уил.
Джим отметна глава като от плесница. Ето че вече беше на колене и залитайки, се изправи на крака. Тялото му се завъртя, но очите оставаха приковани към черните знамена, към грамадните табели, гъмжащи от смътно различими криле, рога и демонични усмивки.
Изкряска птица.
Джим подскочи. Джим ахна.
Облачни сенки ги подгониха в панически бяг през хълмовете до покрайнините на града.
Оттам нататък двете момчета бягаха сами.
13.
През широко отворения библиотечен прозорец нахлуваше студен въздух.
Чарлс Холуей стоеше отдавна там.
Внезапно трепна.
Долу по улицата тичаха две сенки, а двете момчета над тях бягаха със съвършено еднаква крачка. Стъпките им тихо се отпечатваха в нощния въздух.
— Джим! — извика старецът. — Уил!
Но не на глас.
Момчетата се отдалечиха към вкъщи.
Чарлс Холуей се загледа в полето.
Докато бродеше сам из библиотеката и оставяше метлата си да му казва неща, които друг не може да долови, той бе чул локомотивната свирка и разпокъсаните химни на калиопата.
— Три — прошепна сега той. — Три часът сутринта…
На ливадата чакаха панаирджийските шатри. Чакаха някой, който и да било, да прегази тревния прибой. Грамадните шатри се издуваха като ковашки мехове. И тихо издишваха въздух, който миришеше на древни жълти зверове.
Но само луната надничаше в кухия мрак и дълбоките пещери. Навън нощни зверове висяха, застинали насред галопа си над въртележката. По-нататък лежаха дълбините на Огледалния лабиринт, приютили безкрайна верига от празни огледала, вълна подир вълна, неподвижни, безметежни, посребрени от старост, побелели от времето. Всяка сянка на входа би раздвижила отзвук с цвета на страх, би извлякла от дълбините на лабиринта погребаните луни.
Ако човек застанеше там, щеше ли да се види разгърнат милиард пъти, до вечността? Щяха ли милиард лица да го гледат, и всяко лице, и следващото, и по-следващото да бъдат стари, по-стари, най-стари? Щеше ли да се озове изгубен нейде дълбоко там, сред пустиня от фин прах, вече не на петдесет, а на шейсет, не на шейсет, а на седемдесет, не на седемдесет, а на осемдесет, деветдесет, деветдесет и девет години?
Лабиринтът не питаше.
Лабиринтът не казваше.
Просто стоеше и чакаше като грамаден арктически айсберг.
— Три часът…
Чарлс Холуей изстина. Кожата му изведнъж стана грапава като на гущер. Стомахът му се изпълни с ръждива кръв. В устата си усещаше вкус на нощна влага.
Ала не можеше да обърне гръб на библиотечния прозорец.
В далечината нещо заблестя сред ливадата.
Беше лунен отблясък по грамадно стъкло.
Може би светлината казваше нещо, може би говореше с шифър.
Ще отида там, помисли си Чарлс Холуей. Няма да отида.
Харесва ми, помисли си той. Не ми харесва.
След малко библиотечната врата се затръшна.
На път към дома той мина край витрината на празния магазин.