Четири минути по-късно, с набързо натъпкана закуска в стомасите, те препускаха навън от града и под нозете им есенните листа се превръщаха в ситен червен прах.
С тревожно пърхащо дишане вдигнаха очи от земята, по която стъпваха.
И панаирът бе там.
— Хей…
Защото шатрите бяха лимоненожълти като слънцето, медните части като житните ниви преди няколко седмици. Знамена и плакати, ярки като колибри, плющяха над брезент с лъвски цвят. От павилиони с цвят на захарен памук се носеха по вятъра чудесни съботни миризми на бекон и яйца, хотдог и палачинки. Навсякъде търчаха момчета. Навсякъде подир тях се влачеха сънени бащи.
— Това си е просто един обикновен панаир — каза Уил.
— Друг път — отсече Джим. — Снощи не бяхме слепи. Идвай!
Изминаха по права линия сто метра към средата на панаира. И колкото по-навътре навлизаха, толкова по-ясно ставаше, че няма да открият нощни мъже, пристъпващи на пръсти в сянката на балон, докато наоколо странни шатри набъбват като буреносни облаци. Напротив, погледнат отблизо, панаирът предлагаше мухлясали въжета, прояден от молци брезент, съсипана от дъждовете и избеляла от слънцето позлата. Рекламните табели висяха на стълбовете си като печални албатроси, плющяха и сипеха люспи стара боя, трепереха и в същото време разкриваха скучните чудеса на мършави хора, дебели хора, иглоглави и татуирани хора, ориенталски танцьорки…
Продължиха да се промъкват, но не откриха тайнствени среднощни сфери със зловещ газ, вързани за кинжали, забити в черната земя, нито пък смахнати разпоредители, кроящи страховити отмъщения. Калиопата до билетното гише не надаваше предсмъртни крясъци, не си тананикаше идиотски песнички. Влакът? Спрял на железопътното отклонение сред затоплената трева, той наистина бе стар и облепен с ръжда, но приличаше на гигантски магнит, който сам се е сглобил от локомотивните гробища на три континента — бутала, комини, колела и евтини, второразредни кошмари. И да искаше, не можеше да предложи черен траурен силует. Не молеше за друго, освен да легне в есенните треви и да издъхне сред облаци па̀ра и ръждив железен прах.
— Джим! Уил!
По централната алея се задаваше мис Фоли, тяхната учителка в седми клас.
— Момчета — попита ги тя, — какво ви става? Изглеждате тъй, сякаш сте загубили нещо.
— Ами… — каза Уил. — Снощи чухте ли онази калиопа?…
— Калиопа ли? Не…
— Тогава защо сте тук толкова рано, мис Фоли? — поинтересува се Джим.
— Обичам панаирите — отговори мис Фоли. Тя беше дребна, лъчезарна женица, изгубена нейде в прошарените години между петдесет и шейсет. — Ще ви купя хотдог да похапнете, докато търся глупавия си племенник. Случайно да сте го виждали?
— Племенник ли?
— Робърт. Гостува ми за няколко седмици. Баща му умря, майка му боледува в Уисконсин. Взех го при мен. Рано сутринта хукна насам. Каза, че щял да ме чака. Но нали знаете какви са момчетата! Ама вие наистина изглеждате мрачни. — Тя пъхна храната в ръцете им. — Яжте! Ободрете се! Въртележките ще отворят след десет минути. Междувременно мисля да надникна в онзи Огледален лабиринт и…
— Не — прекъсна я Уил.
— Какво не? — попита мис Фоли.
— Не ходете в Огледалния лабиринт.
Уил преглътна. Вгледа се в дълбините на отраженията. Човек можеше да пропадне там и никога да не стигне до дъното. Лабиринтът напомняше зима, очакваща да те убие с един поглед.
— Мис Фоли — каза накрая той и се учуди, като чу устата си да изрича това, — не влизайте там.
— Защо?
Джим се взираше като омагьосан в лицето на Уил.
— Да, кажи ни. Защо?
— Човек може да се загуби — измънка Уил.
— Именно затова. Робърт може да се лута някъде там и да не намери изхода, докато не го хвана за ухото…
— Не се знае… — Уил не можеше да откъсне очи от милионите километри сляпо стъкло — … какво може да плува там вътре…
— Да плува! — Мис Фоли се разсмя. — Какъв си фантазьор, Уили. Е, да, но аз съм стара риба. Така че…
— Мис Фоли!
Мис Фоли им махна с ръка, спря за миг, прекрачи и изчезна в огледалния океан. Гледаха я как се озърта, блуждае, потъва дълбоко, дълбоко и най-сетне се разтапя като сива сянка в среброто.
Джим сграбчи ръката на Уил.
— Какво беше всичко това?
— Божичко, Джим, огледалата са! Само те не ми харесват. Нали разбираш, само те са като снощи.
— Леле, съвсем си слънчасал — изхили се Джим. — Онзи лабиринт е…
Той не довърши. Вдъхна студения въздух, повяващ между високите отражения като откъм хладилник.
— Джим? Какво казваше?
Но Джим не казваше нищо. След дълго мълчание той се плесна с длан по врата.
— Наистина ставало! — възкликна той с леко смайване.