— Какво става?
— Косата! Цял живот го чета. В страшните истории косата настръхва. Сега настръхна и моята!
— Божичко, Джим. Моята също!
Двамата стояха като омаяни от вълшебните хладни тръпки и внезапно настръхналите косъмчета по вратовете си.
Разцъфна букет от светлини и сенки.
Видяха в стените на лабиринта да се блъскат две, четири, десет мис Фоли.
Не знаеха коя е истинската, затова махнаха с ръце на всичките.
Но нито една мис Фоли не ги видя и не им махна в отговор. Тя крачеше като сляпа. И като сляпа почукваше с нокти по студеното стъкло.
— Мис Фоли!
Очите й бяха разширени като от магнезиева лампа на фотограф и побелели като очи на статуя. Тя говореше дълбоко под стъклото. Мърмореше. Хленчеше. После извика. После закрещя. Заблъска стъклото с глава, с лакти, килна се пиянски като заслепена пеперуда, вдигна ръце със сгърчени пръсти.
— О, Господи! Помощ! — проплака тя. — Помощ, о, Господи!
Докато се хвърляха напред, Джим и Уил видяха в огледалата собствените си бледи лица, собствените си разширени очи.
— Мис Фоли, тук съм! — викна Джим и си удари челото.
— Насам! — викна Уил, но откри само студено стъкло.
От пустотата изскочи ръка. Ръка на старица, потъваща за последен път. Готова да сграбчи каквото и да било, за да се спаси. Каквото и да било се оказа Уил. Тя го дръпна към дълбините.
— Уил!
— Джим! Джим!
И Джим го удържа, а той удържа нея и я измъкна на свобода от безмълвните огледала, връхлитащи едно подир друго откъм пустинни морета.
Прекрачиха под слънчевите лъчи.
Притискайки с длан синината на бузата си, мис Фоли избъбри, изблея нещо неясно, после бързо се засмя, после ахна и избърса очи.
— Благодаря ви, Уил, Джим, ох, благодаря ви, бях почнала да се давя! Искам да кажа… о, Уил, ти беше прав! Боже мой, видяхте ли я, тя е изгубена, удавена там, клетата, ох, горкото изгубено мило момиче… спасете я, ох, трябва да я спасим!
— Мис Фоли, здравата сте се ударили. — Уил решително измъкна ръка от вкопчените й пръсти. — Вътре няма никого.
— Видях я! Моля ви! Погледнете! Спасете я!
Уил се хвърли към входа на лабиринта и спря. Касиерът разсеяно му хвърли презрителен поглед. Уил отстъпи към мис Фоли.
— Кълна ви се, госпожо, никой не е влизал преди вас. Аз съм виновен. Пошегувах се за водата и вие от уплаха сте се объркали…
Дори и да го чуваше, тя продължи да хапе опакото на китката си. Гласът й бе глас на човек, най-сетне изплувал от морските дълбини след безкраен ужас без въздух и без надежда за живот.
— Няма ли я? Тя е на дъното! Клетото момиче. Аз я познавах. „Познавам, те!“ — тъй рекох, когато я видях преди минута. Махнах й с ръка, тя също ми махна. „Здравей!“ Изтичах напред — бум! Паднах. Тя падна. Десетки, хиляди „тя“ паднаха. „Чакай!“ — виках й. О, тя изглеждаше тъй чудесна, тъй хубава, тъй млада. Но ме изплаши. „Какво правиш тук?“ — попитах я. Струва ми се, че отговори: „О, аз съм истинска. Ти не си!“ и се разсмя дълбоко под водата. После избяга в лабиринта. Трябва да я намерим! Преди…
Все още в прегръдките на Уил, мис Фоли за последен път въздъхна пресекливо и потъна в странно спокойствие.
Джим гледаше дълбоко в студените огледала, взираше се за невидими акули.
— Мис Фоли — попита той, — как изглеждаше тя?
Гласът на мис Фоли бе немощен, но спокоен.
— Всъщност… приличаше на мен преди много, много години. Отивам си у дома — добави тя.
— Мис Фоли, ние ще…
— Не. Останете. Нищо ми няма. Забавлявайте се, момчета. Радвайте се.
Някъде някакво голямо животно бе пуснало вода. Прелитащият вятър изведнъж стана древен от дъха на амоняк.
— Тръгвам си! — каза Уил.
— Уил — спря го Джим, — ще останем до залез-слънце, мой човек, до мрачния залез и ще разберем всичко. Шубе ли те е?
— Не — промърмори Уил. — Но… кой би пожелал да се гмурне пак в онзи лабиринт?
Джим свирепо се взря в бездънното море, където единствено чистата светлина гледаше сама себе си и изправяше пред очите им пустота подир пустота отвъд пустотата.
— Никой… — Джим изчака сърцето си да удари два пъти — … предполагам.
16.
По залез-слънце се случи нещо лошо.
Джим изчезна.
През обедните и следобедните часове те изпробваха с крясъци половината въртележки, мятаха топки по мръсни бутилки от мляко, стреляха по евтини кукли и печелеха чинии, душеха, ослушваха се, оглеждаха есенната тълпа, тъпчеща посипаните със стърготини треви.
Сетне най-ненадейно Джим изчезна.