18.
На табелата беше изписано с червени букви:
— Тоя надпис виси цял ден. Аз не вярвам на надписи — рече Джим.
Те се вгледаха във въртележката, която лежеше неподвижно под сухия пукот и шумоленето на блъсканите от вятъра дъбове. Пронизани с бронзови копия през гръбнаците, нейните коне, козирози, антилопи и зебри висяха сгърчени като в предсмъртна агония и очите им с цвят на страх сякаш молеха за милост, а оголените им зъби с цвят на паника като че диреха мъст.
— Не ми се вижда счупена.
Джим прекрачи дрънчащата верига и скочи върху необятната като луната кръгла площадка сред изплашените, но навеки омагьосани зверове.
— Джим!
— Уил, това е единствената въртележка, която не сме огледали. Значи…
Джим се люшна. Безумният свят на въртележката се размърда наклонен около мършавото му тяло. Той закрачи през бронзови гори и затаени животни. Преметна крак и яхна един кон със сумрачния цвят на зряла слива.
— Хей, момче, марш оттук!
Някакъв мъж се надигна от машинния мрак.
— Джим!
Мъжът се пресегна от сенките сред тръбите на калиопата и барабаните с лунна кожа, сграбчи Джим и го вдигна високо във въздуха.
— Помощ, Уил, помощ!
Уил се хвърли напред през животните.
Мъжът се усмихна безгрижно, протегна приветствено ръка и с един замах го вдигна до Джим. Двамата сведоха очи към буйна огненочервена коса, блеснали очи с цвят на син пламък и грамадни потръпващи бицепси.
— Не работи — избоботи мъжът. — Не можете ли да четете?
— Остави ги — изрече мек глас.
Увиснали горе във въздуха, Джим и Уил се озърнаха към високия мъж, застанал отвъд веригата.
— Остави ги — повтори той.
След миг те бяха пренесени през бронзовата гора от диви, но безмълвни зверове и оставени долу в праха.
— Ние бяхме… — поде Уил.
— Любопитни?
Този втори мъж беше висок като уличен стълб. Бледото му лице, осеяно с лунни кратери, хвърляше светлина върху стоящите по-долу. Сакото му имаше цвета на прясна кръв. Веждите, косата, костюмът бяха черни като лакрица, а слънчевожълтият камък върху иглата на вратовръзката имаше същия немигащ оттенък и същия кристален блясък като очите му. Но в този миг, бързо и с абсолютна яснота, цялото внимание на Уил се прикова към костюма. Защото той изглеждаше изтъкан от див къпинак, от фини като косъмчета часовникарски пружинки, от четина и някакъв непрестанно трептящ, непрестанно пробляскващ коноп. Костюмът улавяше светлината и помръдваше като леха от черни, ужасно сърбящи тръни, покриваща с движение дългото тяло на мъжа, тъй че той сякаш би трябвало всеки миг да загуби самообладание, да закрещи и да се изтръгне от дрехата. Ала човекът стоеше спокоен като луната в сърбящия си костюм и гледаше устата на Джим с жълтите си очи. Изобщо не поглеждаше Уил.
— Името ми е Дарк.
Той размаха бяла визитна картичка. Тя стана синя.
Шушшш. Червена.
Фъттт. Игрална карта със зелен мъж, увиснал от дърво.
Пляс. Сссс.
— Дарк. А моят червенокос приятел е мистър Кугър. От компания Обединените…
Пляс-пляс-шушшш.
Върху бялото картонче се появяваха и изчезваха имена.
— … сенчести представления…
Цък-пльок.
Вещица със силует на гъба разбъркваше отвари в мухлясали гърненца.
— … и трансконтинентален демоничен театър на Кугър и Дарк…
Той подаде картичката на Джим. Сега върху нея пишеше:
Нашето призвание: да преглеждаме, смазваме, излъскваме и поправяме бръмбарите „мъртвешки часовник“
Джим я прочете спокойно. Спокойно пъхна юмрук в обширните си и богато заредени джобове, разрови се и протегна ръка.
Върху дланта му лежеше мъртво кафяво насекомо.
— Ето — каза Джим. — Поправете това.
Мистър Дарк избухна в смях.
— Великолепно! Ще го поправя!
Ярколилави, черни, зелени и светкавичносини змиорки, червеи и латински пергаменти изплуваха изпод ръкава върху опакото на китката му.
— Еха! — възкликна Уил. — Вие трябва да сте Татуирания човек!
— Не — Джим огледа непознатия. — Илюстрования човек. Има разлика.
Мистър Дарк кимна доволно.
— Как ти е името, момче?
Не му казвай, помисли си Уил и се сепна. Защо не, запита се той, защо?
Устните на Джим дори не трепнаха.
— Саймън — отвърна той.
Усмихна се, за да покаже, че лъже.
Мистър Дарк се усмихна, за да покаже, че е разбрал.
— Искаш ли да видиш още, Саймън?
Джим не му направи удоволствието да кимне.
Съвсем бавно, с нескрита гримаса на задоволство, мистър Дарк нави ръкава си до лакътя.