Джим се облещи. Ръката беше като кобра, която се люшка, надига и снишава, подбирайки мига за удар. Мистър Дарк сви юмрук, размърда пръсти. Мускулите заиграха.
Уил искаше да изтича отстрани и да разгледа отблизо, но можеше само да стои и да си мисли: Джим, о, Джим!
Защото ето го Джим, ето го и високия мъж, и всеки от тях оглеждаше другия, сякаш късно нощем бе зърнал собственото си отражение в стъклото на витрина. Къпиновият костюм на високия мъж хвърляше сенки напред, разпалваше огън по бузите на момчето, нахлуваше като буря в жадните му очи и им придаваше дъждовен оттенък вместо обичайното ярко котешко зелено. Джим стоеше като бегач след дълго тичане, с треска в устата и разперени ръце да приеме всеки дар. А в момента това бе дар от трептящи картини, разиграващи пантомима, докато мистър Дарк караше своите хладни илюстрации да играят над топлия пулс на китката му, а горе изгряваха звезди и Джим гледаше, а Уил не виждаше нищо, и нейде далече последните граждани си отиваха към града в топлите си коли, и Джим глухо прошепна „Божичко…“, а мистър Дарк спусна ръкава надолу.
— Край на представлението. Време е за вечеря. Панаирът се затваря до седем сутринта. Ела пак, „Саймън“, да се повозиш на въртележката, като я поправим. Вземи тази карта. Важи за едно безплатно возене.
Джим се вгледа в невидимата за Уил китка и пъхна картата в джоба си.
— Довиждане.
Джим побягна. Уил побягна.
Джим се завъртя, хвърли поглед назад, подскочи и изчезна за втори път през последния час.
Уил вдигна очи към дървото, където Джим лазеше по един скрит в короната клон. После погледна назад. Мистър Дарк и мистър Кугър стояха с гръб към тях и поправяха въртележката.
— Бързо, Уил!
— Джим?…
— Ще те видят. Скачай!
Уил подскочи. Джим го издърпа нагоре. Голямото дърво се разтресе. В небето наоколо с рев прелиташе вятър. Джим му помогна да се закрепи задъхан сред клоните.
— Джим, не ни е мястото тук!
— Тихо! Гледай! — прошепна Джим.
Някъде в машинарията на въртележката се раздаде чукане, бронзово тракане, тихо пискане и свистене на па̀ра от калиопата.
— Какво имаше на ръката му, Джим?
— Картинка.
— Да, но каква?
— Беше… — Джим затвори очи. — Беше… нарисувана… змия… тоест… змия.
Но когато отвори очи, не пожела да погледне Уил.
— Добре, щом не искаш да ми кажеш.
— Казах ти, Уил, змия. После ще го накарам да ти я покаже, искаш ли?
Не, помисли си Уил. Не искам.
Той погледна надолу към милиард отпечатъци от стъпки, оставени по стърготините на пустата алея, и изведнъж усети, че до полунощ е много по-близо, отколкото до пладне.
— Прибирам се…
— Да, Уил, върви си. Огледални лабиринти, стари учителки, загубени чанти с гръмоотводи, изчезнали продавачи на гръмоотводи, танцуващи нарисувани змии, развалени наужким въртележки, а ти искаш да се прибираш? Дадено, Уил, довиждане, стари приятелю.
— Аз…
Уил понечи да слезе надолу и внезапно застина.
— Готово ли е? — извика глас отдолу.
— Готово! — викна някой откъм другия край на алеята.
Само на петнайсет метра от тях мистър Дарк пристъпи към червеното контролно табло до касата на въртележката. Озърна се във всички посоки. Вдигна очи към дървото.
Уил и Джим прегърнаха здраво клона, свиха се на мънички топчици.
— Започваме!
С тих пукот, гръм, дрънчене на юзди, надигане и падане, слизане и изкачване на бронзови части, въртележката се раздвижи.
Но нали е счупена, помисли си Уил, нали е развалена!
Той стрелна поглед към Джим, който трескаво посочи надолу.
Въртележката се въртеше, да, но…
Въртеше се в обратна посока.
Малката калиопа вътре в двигателя на въртележката трополеше с барабанчета, тръпнещи като нервни жребци, дрънчеше с цимбали, кръгли и лъскави като жетварска луна, тракаше с кастанети и дрезгаво, задавено ридаеше с тръби, свирки и барокови флейти.
Музиката, помисли си Уил, и тя е наопаки!
Мистър Дарк трепна и рязко вдигна глава, сякаш бе чул мисълта на Уил. Вятър разтърси черните грамади на дърветата. Мистър Дарк сви рамене и извърна очи.
Въртележката се въртеше все по-бързо с писъци и подскоци — все назад и назад!
След малко мистър Кугър с пламтящата червена коса и огнените сини очи дотърча по алеята за последна проверка. Спря под тяхното дърво. Уил би могъл да плюе върху него. После калиопата изпищя като заклана и от нейния писък в далечината се разлаяха кучета, а мистър Кугър се обърна и скочи върху въртящата се наопаки вселена от животни, които се движеха с опашките напред в безконечен нощен кръговрат към незнайна и обречена навеки на неизвестност посока. Потупвайки с длан бронзовите пръти, той се тръшна на една седалка — мълчалив, с щръкнала червена коса, розово лице и невероятно проницателни сини очи — и се понесе в кръг назад, все по-назад, а забързаната музика пищеше заднешком заедно с него като засмукан дъх.