Музиката, помисли си Уил, каква е? И откъде знам, че е наопаки? Той прегърна клона, опита се да схване мелодията, после да си я изтананика обратно наум. Но бронзовите камбанки и барабаните го блъскаха в гърдите, напрягаха сърцето му тъй мощно, че Уил усети как пулсът му се преобръща, кръвта му тръгва обратно с недопустими тласъци през плътта, той се разтресе цял, едва не падна от дървото и не му оставаше нищо друго, освен да се вкопчва в клона с пребледнели ръце и да попива гледката на въртящата се обратно машина и застаналия напрегнато до таблото мистър Дарк.
Джим пръв забеляза, че става нещо ново, и срита Уил. Уил се озърна и Джим трескаво му кимна към човека в машината, когато за пореден път онзи мина покрай тях.
Лицето на мистър Кугър се топеше като розов восък.
Ръцете му се превръщаха в ръце на кукла.
Костите му потъваха под дрехите; после дрехите се свиха, за да паснат на смалената фигура.
Лицето му прелиташе пред момчетата и всеки път изглеждаше още по-разтопено.
Уил видя, че Джим върти глава в кръг.
Въртележката кръжеше заднешком като огромен лунен сън, конете се надигаха и отпускаха, ахкащата музика бързаше да ги догони, а мистър Кугър — простичък като сенките, като светлината, като времето — ставаше по-млад. И още по-млад. И още…
Всеки път, когато прелиташе пред очите им, той седеше насаме с костите си, които омекваха като топли свещи, изгарящи към ранните си години. Гледаше безметежно към огнените съзвездия, към дървесните корони с укрити в тях деца, които бягаха от него, докато и той се отдръпваше от тях, и носът му се смаляваше, а восъчните му уши се преобразяваха в мънички розови раковини.
Мистър Кугър вече не беше на четирийсет, както в началото на пътешествието, а на деветнайсет.
Назад и назад се въртеше обърнатият парад на коне, бронзови пръти, музика и мъж, който се превръща в младеж… младеж, който бързо се преобразява в момче…
Мистър Кугър беше на седемнайсет, шестнайсет…
Още една и още една обиколка под небето и дърветата, Уил тихо шепнеше, Джим броеше кръговете, а междувременно нощният въздух се загряваше като през лятото от триенето на слънчевоблестящия бронз и страстното преобърнато препускане на животните, топеше восъчната кукла все по-надолу, обливаше я с все по-странна музика, докато най-сетне всичко секна, всичко замря в неподвижност, тръбите на калиопата млъкнаха, железните машинарии спряха със съскане, и с един последен едва доловим стон като на пясък, навяван обратно в арабски пясъчен часовник, въртележката се люшна върху задръстени от водорасли води и повече не помръдна.
Фигурата, седнала в креслото с форма на бяла дървена шейна, беше съвсем дребна.
Мистър Кугър беше на дванайсет години.
Не, беззвучно изрече устата на Уил. Не, повтори тази на Джим.
Дребната фигурка слезе от безмълвния свят; лицето й се криеше в сянка, ала ръцете, розови и сбръчкани като на новородено, се протегнаха напред под заслепяващите панаирджийски светлини.
Странното момче мъж стрелна поглед нагоре-надолу, надушвайки нейде наблизо страх, ужас и трепет. Уил се сви на топка и затвори очи. Усети как страховитият поглед пронизва листата като рояк стрели и отминава. После дребната фигурка хукна като заек по празната алея.
Джим пръв разгърна листата.
Мистър Дарк също бе изчезнал в стихналата вечер.
Падането към земята сякаш отне на Джим цяла вечност. Уил скочи след него и двамата постояха, разтърсвани от тревога, зашеметени от удара на безмълвната пантомима, потресени от събития, станали още по-потресаващи, защото продължението им чезнеше в нощта и незнайното. И Джим пръв изрази на глас общия им трепет и смут, докато се държаха за ръце и гледаха как дребната фигурка тича, подмамва ги да я последват през ливадата.
— О, Уил, как ми се иска да можехме да се приберем, как ми се иска да можехме да вечеряме. Но е твърде късно, вече видяхме! Трябва да видим още. Нали?
— Господи — жално отвърна Уил. — Май така се налага.
И те побягнаха рамо до рамо, следвайки неизвестно какво към незнайно каква посока.
19.
На шосето последните акварелни багри на слънцето бяха изчезнали зад хълмовете, а неизвестното нещо, което преследваха, бе тъй далече напред, че се превръщаше просто в стремителна точица, ту просветваща в светлината на уличните лампи, ту отново освободена да тича из мрака.