— Двайсет и осем! — изпъхтя Джим. — Двайсет и осем пъти!
— Въртележката, да! — Уил отметна глава. — Двайсет и осем пъти се завъртя назад, броих ги.
Пред тях дребната фигурка спря и се озърна.
Джим и Уил се хвърлиха зад едно дърво и изчакаха нещото да продължи.
„Нещото“, помисли си Уил. Защо го наричам „нещото“? То е момче, мъж… не… то е нещо променено, това е то.
Достигнаха и прекосиха градската граница, и Уил подхвърли в движение:
— Джим, сигурно на онази въртележка е имало двама, мистър Кугър и това момче, и…
— Не, аз не го изпуснах от поглед нито за миг!
Тичешком минаха покрай бръснарницата. Уил зърна, но не видя надписа на витрината. Прочете го, но не го осъзна. Запомни го и го забрави. Продължи да тича.
— Хей! Той завива по Кълпепър Стрийт! Бързо!
Завиха зад ъгъла.
— Няма го!
Улицата лежеше дълга и пуста под лъчите на уличните лампи.
Вятърът гонеше есенни листа по тротоарите, надраскани с квадрати за игра на дама.
— Уил, мис Фоли живее на тази улица.
— Да, четвъртата къща, но…
Джим заподсвирква безгрижно, пъхна ръце в джобовете си и закрачи напред. Уил го последва. Пред къщата на мис Фоли вдигнаха очи нагоре.
Зад един от меко осветените предни прозорци някой стоеше и гледаше навън.
Момче на не повече и не по-малко от дванайсет години.
— Уил! — тихо възкликна Джим. — Това момче…
— Нейният племенник.
— Племенник, друг път! Не се обръщай натам. Може би умее да разчита по устните. Върви бавно. До ъгъла и назад. Виждаш ли лицето му? Очите, Уил! Това е единственото, което не се променя у човека, бил той млад или стар, на шест години или на шейсет! Да, момчешко лице, но очите са на мистър Кугър!
— Не!
— Да!
Двамата спряха, за да се вслушат с наслада в бързите удари на сърцата си.
— Не спирай.
Отново закрачиха. Джим стискаше здраво ръката на Уил и го водеше напред.
— Ти видя очите на мистър Кугър, нали? Когато ни беше вдигнал и се канеше да ни блъсне челата. Видя и момчето, дето слезе от въртележката. Както се криех в листата, то погледна нагоре към мен — и ужас, все едно се отвори вратата на пещ! Никога няма да забравя тези очи! И сега те ме гледат от прозореца. Завий обратно. Сега дай да се върнем спокойно и бавничко… Трябва да предупредим мис Фоли какво се крие в нейната къща, нали?
— Виж какво, Джим, ти не даваш пет пари нито за мис Фоли, нито за нещо в нейната къща!
Джим премълча. Вървейки ръка за ръка с Уил, той само погледна приятеля си и примига веднъж — спусна клепачите върху блестящите си зелени очи и пак ги вдигна.
А Уил отново изпита към Джим чувството, което открай време изпитваше към едно някогашно, почти забравено куче. Всяка година идваше време, когато след дълги месеци послушание кучето просто хукваше по света и изчезваше за дълги дни, докато накрая се връщаше накуцващо, цялото в репеи, измършавяло, вмирисано на блата и бунища; беше се търкаляло из боклуците и нечистотиите на света само за да се прибере у дома със странна усмивчица на муцуната. Тате бе нарекъл кучето с името на философа от пущинаците Платон, защото по очите му се виждаше, че няма нещо, което да не знае. След завръщането си то отново влизаше в правия път, месеци наред живееше в пълна невинност, после изчезваше и всичко започваше отначало. Сега, докато вървеше, Уил имаше чувството, че чува Джим тихичко да скимти. Усещаше го как цял настръхва. Как присвива уши и души мириса на новия мрак. Джим долавяше миризми, които никой друг не познаваше, чуваше как тиктакат часовници, отмерващи друго време. Сега дори езикът му беше странен, играеше ту по долната, ту по горната устна, докато двамата пак спираха пред къщата на мис Фоли.
На прозореца нямаше никого.
— Ще се качим да позвъним — каза Джим.
— Какво, да го срещнем очи в очи?
— Не се впрягай, Уил. Трябва да проверим, нали? Да му стиснем ръката, да го погледнем в очите или нещо подобно, и ако наистина е той…
— Нали няма да предупредим мис Фоли пред него?
— Ще й звъннем после по телефона, глупчо. Хайде, качваме се!
Уил въздъхна и се остави на Джим да го поведе нагоре по стъпалата. Искаше и в същото време не искаше да узнае дали мистър Кугър се спотайва в онова момче в къщата и само от време на време наднича като светулка между миглите му.
Джим натисна звънеца.
— Ами ако той ни отвори? — попита Уил. — Олеле, толкова ме е страх, че ми иде да си плюя на петите. Джим, а ти защо не се страхуваш, защо?
Джим огледа двете си ръце. Не трепереха.
— Гръм да ме удари! — ахна той. — Прав си! Не се страхувам!