Вратата се разтвори широко.
Огря ги усмивката на мис Фоли.
— Джим! Уил! Колко мило.
— Мис Фоли — прекъсна я Уил, — добре ли сте?
Джим го изгледа свирепо. Мис Фоли се разсмя.
— Защо да не съм?
Уил се изчерви.
— Онези огледала на панаира…
— Глупости. Вече съвсем ги забравих. Е, момчета, ще влезете ли?
Тя отвори вратата още по-широко.
Уил провлачи крак и спря.
Зад мис Фоли като пороен дъжд в гръмотевична буря се спускаше тъмносиня мънистена завеса пред вратата на всекидневната.
Там, където цветният дъжд докосваше пода, надничаха чифт малки прашни обувки. Зад пороя се спотайваше злото момче.
Зло? Уил примига. Защо зло? Защото. Защото — и толкоз. Да, момче. Да, зло.
Мис Фоли се завъртя и подвикна към тъмносините, вечно падащи дъждовни мъниста:
— Робърт? — Тя хвана ръката на Уил и лекичко го дръпна навътре. — Ела да се запознаеш с двама от моите ученици.
Дъждовната завеса се разцепи. Свежа розова ръка се подаде навън съвсем сама, сякаш за да провери какво е времето в коридора.
Божичко, помисли си Уил, той ще ме погледне в очите! Ще види въртележката и себе си върху нея, как се върти назад, назад. Знам, че е отпечатано в окото ми, все едно че съм ударен от мълния!
— Мис Фоли — каза Уил.
Сега иззад сумрачните застинали огърлици на бурята се подаде и розово лице.
— Трябва да ви кажем нещо ужасно.
Джим грубо го сръчка с лакът.
Ето че и тялото излезе иззад тъмния воден поток от мъниста. Дъждът тихо зашушна зад малкото момче.
Мис Фоли въпросително вдигна вежди и се приведе към Уил. Джим свирепо го стисна за лакътя. Уил се изчерви, заекна, после изтърси:
— Мистър Крозети!
Изведнъж видя съвсем ясно надписа на витрината на бръснарницата. Онзи надпис, който бе зърнал, без да го види, докато минаваха тичешком:
— Мистър Крозети! — повтори той и бързо добави: — Той е… мъртъв!
— Какво… бръснарят?
— Бръснарят? — повтори Джим като ехо.
— Виждате ли тая прическа? — Уил се завъртя и вдигна трепереща ръка към главата си. — Той я направи. А преди малко минахме оттам и имаше надпис, и хората ни казаха…
— Колко тъжно. — Мис Фоли посегна да дръпне напред непознатото момче. — Толкова съжалявам. Момчета, това е Робърт, моят племенник от Уисконсин.
Джим протегна ръка. Племенникът Робърт я огледа любопитно.
— Защо ме зяпаш? — попита той.
— Струваш ми се познат — отвърна Джим.
На Уил му се искаше да извика: Джим!
— Приличаш на един мой чичо — добави Джим любезно и съвсем спокойно.
Племенникът стрелна очи към Уил, който бе забил поглед в пода от страх, че момчето ще види как в очите му се върти споменът за въртележката. Обзе го дивото желание да затананика обратната музика.
Сега, помисли си той, погледни го!
Погледна момчето право в очите.
Сетне всичко стана безумно, невероятно и подът изчезна изпод нозете му, защото видя красивата, розова и лъскава карнавална маска на малко момче, ала в нея сякаш бяха изрязани дупки, където блестяха очите на мистър Кугър — стари, стари, стари очи, ярки като хладни сини звезди и светлината от тия звезди бе пътувала милион години, за да стигне дотук. А през малките ноздри, изрязани в лъскавата восъчна маска, дъхът на мистър Кугър влизаше като пара, излизаше като лед. Захарнорозовото езиче потрепваше зад захарнобели зъби.
Някъде зад тия присвити очни цепки мистър Кугър направи щрак-щрак с фасетъчните си обективи. Лещите избухнаха като слънца, после прегоряха и пак станаха хладни и безметежни.
Той завъртя поглед към Джим. Щрак-щрак. Джим мигновено бе засечен, фокусиран, заснет, проявен, изсушен и картотекиран в мрака. Щрак-щрак.
И все пак това бе само момче, застанало в коридора с две други момчета и една жена…
А Джим през цялото време го гледаше настръхнал и също фотографираше Робърт.
— Вечеряли ли сте, момчета? — попита мис Фоли. — Ние тъкмо сядахме…
— Трябва да си вървим!
Всички погледнаха Уил, сякаш учудени, че не желае да кисне тук до безкрай.
— Джим… — измънка той. — Майка ти е сама вкъщи…
— О, да — неохотно се съгласи Джим.
— Сетих се. — Племенникът помълча, за да привлече вниманието им. Когато извърнаха лица към него, мистър Кугър вътре в племенника беззвучно направи щрак-щрак, щрак-щрак. Слушаше през мъничките уши, гледаше през стъклените очи, облизваше кукленските устни с език като на пекинез. — Защо не дойдете с нас за десерта, а?
— Десерт ли?
— Ще водя леля Уила на панаира.
Момчето погали ръката на мис Фоли, а тя се разсмя нервно.