— Какво друго? — Тате вече слизаше по стълбището. — Той подскача, аз пълзя. Как да събереш тъй различни хора? Той е твърде млад. Аз съм твърде стар. Господи, понякога ми се иска да не бяхме…
Вратата се затвори. Тате се отдалечаваше по тротоара.
Уил искаше да бутне прозореца и да извика. Изведнъж тате му се стори тъй изгубен в нощта. Не за мен, недей да се тревожиш за мен, тате, помисли си той. Ти, тате, остани у дома! Опасно е! Не отивай!
Но не извика. А когато най-сетне тихичко разтвори прозореца, улицата бе пуста и той знаеше, че е само въпрос на време библиотечните прозорци да светнат в другия край на града. Когато реките преливат, когато от небето се сипе огън, нима има по-хубаво място от библиотеката с нейните многобройни зали, с книгите? С малко късмет никой няма да те намери там. И как да те намерят — та ти си в Танганайка през 1898, в Кайро през 1812, във Флоренция през 1492!
— … внимавай…
Какво искаше да каже тате? Дали бе усетил дъха на паника, дали бе чул музиката, дали се бе прокрадвал близо до шатрите? Не. Не и тате. В никакъв случай.
Уил метна камъче към прозореца на Джим.
Трак. Тишина.
Той си представи как Джим седи самичък в тъмното и тихичко отброява минутите, а дишането му е като фосфор.
Трак. Тишина.
Не, това не беше в стила на Джим. Досега прозорецът винаги се отваряше и отвътре изникваше главата на Джим, заредена с викове, потаен шепот, кискане, бунтове и обвинения в метеж.
— Джим, знам, че си там!
Трак.
Тишина.
Тате е вън в града. Мис Фоли е знаем с кого, помисли си той. Божичко, Джим, трябва да сторим нещо! Тази нощ!
Уил метна едно последно мъничко камъче.
… трак…
То падна долу в стихналата трева.
Джим не дойде на прозореца.
Тази нощ, помисли си Уил. Захапа юмрук. Просна се на леглото, вдървен и изстинал.
21.
На уличката зад къщата имаше грамаден старинен тротоар от чамови дъски. Имаше го откакто се помнеше Уил, откакто нехайната цивилизация бе започнала да излива корави и скучни бетонни тротоари. Неговият дядо — сантиментален и буен мъж, който никога не отстъпваше без свирепа борба — бе взел присърце тази изчезваща забележителност и заедно с десетина помощници бе пренесъл цели дванайсет метра от тротоара в задната уличка, където дъските лежаха година подир година като скелет на някакво незнайно чудовище, избеляваха от жаркото слънце и обилно гниеха от дъждовете.
Градският часовник удари десет.
Проснат в леглото, Уил осъзна, че си мисли за този огромен дар на дядо от отминали времена. Чакаше да чуе как тротоарът ще проговори. На какъв език? Е, това е дълга история…
Никога не се е чуло и видяло момчетата да отидат направо до вратата, да позвънят и да повикат приятелите си. Те предпочитат да мятат буци пръст по стените, жълъди по керемидите или да пращат тайнствени бележки с хвърчила, закачени за рамките на тавански прозорци.
Така беше и с Джим и Уил.
Късно нощем, ако трябваше да се прескачат гробове или да се пускат умрели котки в хорските комини, едното или другото момче се измъкваше навън под лунните лъчи и танцуваше като върху ксилофон по глухо кънтящия музикален тротоар.
С годините те наистина настроиха тротоара — ту откъртваха дъската „ла“ и я заковаваха другаде, ту вадеха дъската „фа“ и пак я връщаха на място, докато накрая тротоарът стана мелодичен дотолкова, доколкото можеха да го направят времето и два чифта упорити ръце.
По изсвирената мелодия можеше да познаеш какво приключение предстои тази нощ. Ако Уил чуеше Джим да изтропа седем-осем такта от „Далече надолу по река Суони“, измъкваше се навън и знаеше, че по реката са плъзнали лунни пътеки, водещи към речните пещери. Ако Джим чуеше Уил да подскача по дъските като попарен териер и мелодията смътно напомняше „На поход през Джорджия“, значи извън града сливите, прасковите или ябълките бяха узрели и можеха да се натъпчат до пръсване.
Затова тази нощ Уил чакаше със затаен дъх някоя мелодия да го повика.
Каква ли мелодия щеше да изсвири Джим, за да представи панаира, мис Фоли, мистър Кугър и/или злия племенник?
Десет и петнайсет. Десет и половина.
На Уил никак не му допадаше, че Джим си седи в стаята и мисли… за какво? За Огледалния лабиринт? Какво бе видял там? И след като го бе видял, какво планираше?
Не го свърташе на място.
А още по-малко му допадаше да мисли за Джим без баща между него и панаирджийските шатри, и всичко спотаено из мрака в ливадите. И с майка, която тъй силно го иска до себе си, че просто трябва да се махне, да излезе, да вдиша волния нощен въздух, да опознае волните нощни води, бягащи към необятни волни морета.