Вратата на къщата се отвори.
Уил изкара въздуха на Джим, просна се върху него с цялата си тежест, продължавайки да запушва устата му с юмрук.
Нещо стоеше на верандата. Мъничка сянка оглеждаше града, търсеше Джим, но не го намираше.
Ала това бе само момчето Робърт, дружелюбният племенник, излязъл почти небрежно навън с ръце в джобовете, с тихичко подсвиркване, да подиша нощния въздух както правят момчета в търсене на приключения, които се случват толкова рядко, че трябва сами да си ги измислят. Здраво вкопчен за Джим в смъртоносна хватка, Уил вдигна очи и бе още по-потресен да види нормално момче с безгрижен поглед и небрежна стойка — дребничко, спокойно момче, в което уличните лампи не разкриваха и следа от мъж.
Робърт сякаш беше готов всеки момент да нададе вик и да се впусне в игра с тях, да преплетат ръце и крака, да кряскат и да се закачат като майски паленца, а накрая да се проснат на моравата и да се смеят до сълзи, когато ужасът е изчерпан, страхът се е разтопил в росата като безсмислен и бързо изчезнал сън, както се случва със сънищата, колчем отвориш очи. Защото там наистина стоеше племенникът с кръгло, свежо и гладко като праскова лице.
И той се усмихваше отвисоко на двете момчета, които вече виждаше да лежат вкопчени на тревата.
После бързо се втурна навътре. Навярно бе изтичал да се разрови на горния етаж и пак бе изхвръкнал навън, защото докато двете момчета яростно се боричкаха, блъскаха, мятаха, по моравата изведнъж се посипа дъжд от звънтящ и трополящ блясък.
Племенникът прескочи перилата на верандата и се приземи на тревата меко като невидима в мрака пантера. В ръцете му бляскаха вълшебни звезди. И той щедро ги разпръсна из въздуха. Те тропнаха, плъзнаха се, запримигваха около Джим. Двете момчета лежаха зашеметени под този внезапен дъжд от злато и диамантен огън.
— Помощ, полиция! — изкрещя Робърт.
Уил бе тъй стреснат, че пусна Джим.
Джим бе тъй стреснат, че пусна Уил.
Двамата посегнаха едновременно към студения разсипан лед.
— Божичко, гривна!
— Пръстен! Огърлица!
Робърт замахна с крак. Две кофи за смет се търкулнаха с грохот по тротоара.
В спалнята горе светна лампа.
— Полиция!
Робърт хвърли в нозете им една сетна струйка блясък, после свежата му прасковена усмивка изчезна като експлозия, заключена обратно в кутия, и той побягна по улицата.
— Чакай! — Джим скочи на крака. — Няма да ти сторим зло!
Уил го препъна. Джим падна.
Горе прозорецът се отвори. Мис Фоли се приведе навън. Коленичилият Джим държеше дамски часовник. Уил примигваше над огърлицата в ръцете си.
— Кой е? — извика тя. — Джим? Уил? Какво държите?
Но Джим вече бягаше. Уил спря само колкото да види как прозорецът опустява и от него излита стон, докато мис Фоли оглежда стаята си. Когато чу оглушителния й писък, той разбра, че е открила кражбата.
Тичайки, Уил си даде сметка, че върши точно каквото искаше племенникът. Би трябвало да се върне, да събере накитите, да каже на мис Фоли какво е станало. Но трябваше да спаси Джим!
Далече зад гърба му новите писъци на мис Фоли запалиха още лампи! Уил Холуей! Джим Найтшейд! Нощни бегачи! Крадци! Това сме ние, помисли си Уил, Боже мой! Отсега нататък каквото и да кажем, никой няма да ни повярва! Нито за панаири, нито за въртележки, нито за огледала, нито за зли племенници, нито за каквото и да било!
И тъй бягаха като три зверчета под звездните лъчи. Черна видра. Котарак. Заек.
Аз, помисли си Уил, аз съм заекът.
Беше бял и много уплашен.
23.
Нахълтаха на панаира с трийсетина километра в час плюс-минус някой и друг километър — племенникът начело, Джим плътно зад него, Уил по-назад, запъхтян и пронизван от изстрели на умора в краката, главата, сърцето.
Бягайки отчаяно, племенникът се озърна през рамо. Вече не се усмихваше.
Измамих го, помисли си Уил, той е разчитал, че няма да го последвам, че ще повикам полиция, ще се забавя и никой няма да ми повярва или ще избягам да се укрия. Сега се страхува да не го смачкам от бой и иска да скочи на онази въртележка, да стане по-стар и по-едър от мен. О, Джим, Джим, трябва да го спрем, да го задържим млад, жив да го одерем.
Но по тичането на Джим личеше, че той няма да помогне. Джим не тичаше подир никакъв племенник. Тичаше към безплатното возене.
Отпред племенникът изчезна зад една шатра. Джим го последва. Докато достигне алеята, въртележката вече оживяваше с шум. Сред пулса, дрънченето, писъка на музиката дребният свежолик племенник се носеше върху грамадната платформа, обгърнат от вихрушка среднощен прах.