Те бавно тръгнаха към въртележката и обувките им шушнеха из тревата.
Сенчестата фигура лежеше на дъсчения под откъм тяхната страна, с извърнато настрани лице.
Едната ръка провисваше от платформата.
Не беше момчешка.
Приличаше на грамадна восъчна ръка, опалена от огън.
Косата на мъжа беше дълга, тънка като паяжина, бяла. Полъхът откъм мрака я развяваше като най-фина коприна.
Наведоха се да видят лицето.
Мумифицираните очи бяха затворени. Носът бе хлътнал върху хрущяла. Устата беше съсухрено бяло цвете с криви листенца, събрани като тънък восъчен калъф върху стиснатите зъби, през които въздишаше немощно бълбукане. Мъжът беше дребен за дрехите си, дребен като дете, но висок, върлинест и стар, толкова стар, много стар, не на деветдесет, не на сто, не на сто и десет, а на сто и двайсет или сто и трийсет невъзможни години.
Уил го докосна.
Мъжът беше студен като жаба албинос.
Миришеше на лунни мочурища и древни египетски бинтове. Беше нещо, което лежи в музеите, омотано с никотинови превръзки, запечатано зад стъкло.
Но беше жив, хленчеше като бебе и се съсухряше към смъртта — бързо, много бързо, пред очите им.
Уил се приведе през ръба на въртележката и повърна.
После Джим и Уил един през друг скочиха от платформата, заблъскаха с изтръпналите си кецове безумните листа, невероятната трева, безплътната земя и побягнаха по алеята…
24.
Пеперудите с тих звън се блъскаха във високата лампа с тенекиен сенник, която се люшкаше забравена над кръстопътя. Долу, на пустата бензиностанция насред селския пущинак звучеше друг звън. В тясната като ковчег телефонна кабина се бяха натъпкали две пребледнели момчета, които се вкопчваха едно в друго при всяко прелитане на прилеп, при всяко минаване на облак пред звездите. Разговаряха с хора, скрити нейде отвъд нощните хълмове.
Уил остави слушалката. Полицаите и линейката бяха на път.
Отначало двамата с Джим се препираха с дрезгав шепот, докато бягаха и се препъваха: трябва да се приберат у дома, да спят, да забравят — не! трябва да хванат някой товарен влак на запад! — не! защото мистър Кугър, ако е оцелял след онова, което му сториха, този стар, този много, много, много стар мъж ще тръгне подир тях по целия свят, докато ги открие и разкъса на парчета! Спориха, трепериха, накрая се озоваха в телефонната кабина и не след дълго видяха как полицейската кола подскача по пътя с виеща сирена, а отзад се задава линейката. Всички мъже надничаха през стъклата към двете момчета, които тракаха със зъби под изпъстрената от пеперудки светлина.
Три минути по-късно те всички крачеха по мрачната алея. Джим вървеше пръв и говореше трескаво:
— Той е жив. Трябва да е жив. Ние не искахме да го направим! Съжаляваме! — Той се вгледа в черните шатри. — Чувате ли? Съжаляваме!
— По-кротко, момче — каза един от полицаите. — Продължавай.
Двамата полицаи в полунощно синьо, двамата санитари като призраци и двете момчета направиха последния завой покрай виенското колело и стигнаха до въртележката.
Джим изстена.
Застинали в бяг, конете тъпчеха с копита нощния въздух. Звездни лъчи искряха по бронзовите пръти. Това бе всичко.
— Няма го…
— Тук беше, кълнем се! — каза Джим. — На сто и петдесет, на двеста години и умираше от това.
— Джим — прекъсна го Уил.
Четиримата мъже се размърдаха смутено.
— Трябва да са го отнесли в някоя шатра.
Уил се запъти настрани. Единият полицай го хвана за лакътя.
— На сто и петдесет години ли каза? — попита той. — Защо не на триста?
— Може и на толкова да е бил! О, Боже. — Джим се завъртя и извика: — Мистър Кугър! Доведохме помощ!
В Шатрата на уродите примигаха светлини. Грамадните знамена отпред тътнеха и плющяха, а електрическите лъчи прозираха през тях. Полицаите се озърнаха нагоре. МИСТЪР СКЕЛЕТ, ПРАШНАТА ВЕЩИЦА, ПРЕМАЗВАЧА, ВЕЗУВИО ПИЕ ЛАВА! — всички те танцуваха меки, едри, всеки изрисуван на отделен флаг.
Джим спря до шумолящия вход на шатрата.
— Мистър Кугър? — подвикна умолително той. — Вие… там ли сте?
Входът на шатрата се размърда като уста и навън лъхна топъл въздух с мирис на лъв.
— Какво? — попита единият полицай.
Джим разчете помръдващия брезент.
— Те казват „Да“. Казват „Влезте“.
Джим прекрачи навътре. Другите го последваха.
С присвити очи се взряха през кръстосаните сенки на стълбовете към високите платформи на уродите и застаналите в очакване там причудливи странници с осакатени лица, кости или умове.