Наблизо на паянтова масичка четирима мъже играеха с оранжеви, тревнозелени и слънчевожълти карти, върху които имаше отпечатани лунни зверове и крилати мъже със слънчеви символи. Ето го Скелета с ръце на кръста — човек би могъл да свири на него като на флейта; ето го мистър Дирижабъл, когото можеш да пробиваш с игла всяка вечер и сутрин отново да го напомпваш; ето го дребосъка, известен като Брадавицата, когото можеш да пратиш като колет на суперизгодна цена; а отстрани още по-невероятна игра на клетките и времето — едно тъй дребно джудже, седнало тъй прегърбено, че лицето му не се виждаше зад картите, стиснати пред него с треперещи, подути от артрит пръсти.
Джуджето! Уил трепна. Нещо в тия ръце! Познато, познато. Къде? Кой? Кога? Но очите му сами се стрелнаха по-нататък.
Там стоеше мосю Гийотен с черно трико, черни дълги чорапи, черна качулка на главата и скръстени на гърдите ръце, изпънат като стълб до своята кръвожадна машина, вдигнала високо под брезентовото небе острието си — алчен нож, целият в проблясъци и метеорно сияние, жадуващ да разцепи пространството. Долу, в прореза за шията, лежеше проснат манекен в очакване на бърза гибел.
Там стоеше Премазвача, цял във въжета и сухожилия, цял в стомана и желязо, готов да хруска кости, да мачка челюсти и да троши подкови.
А ето го и пияча на лава Везувио с опърления език, с обгорелите зъби, зает да подмята нагоре десетки огнени топки, чиято пламтяща верига разтегляше дълги сенки по свода на шатрата.
От околните сепарета още трийсетина уроди гледаха полета на огньовете, докато накрая пиячът на лава се озърна, видя натрапниците и остави вселената си да рухне. Слънцата потънаха в корито с вода.
Надигна се облак па̀ра. Всичко замръзна като в картина.
Уил бързо вдигна очи.
Там, на най-голямата сцена, стоеше мистър Дарк, Илюстрования човек, стиснал в мазолестата си розова ръка игла за татуировки, сякаш се готвеше да зарежда въздушна пушка.
По плътта му прииждаха тълпи от картинки. Разголен до пъпа, той се бодеше с тази машинария, напомняща водно конче, добавяйки върху лявата си длан нова рисунка. Но Уил се вгледа зад него и извика:
— Ето го! Ето го мистър Кугър!
Полицаите и санитарите трепнаха.
Зад мистър Дарк се издигаше електрическият стол.
На този стол седеше един съсипан човек — същият, когото за последен път бяха видели да хъхри, проснат като купчинка смачкани кости и белезникав восък върху строшената въртележка. Сега седеше изправен, подпрян, пристегнат в това устройство, пълно с мощта на мълнията.
— Това е той! Той… умираше.
Мистър Дирижабъл стана на крака.
Скелета се завъртя, висок и изпънат.
Брадавицата скочи като бълха долу в стърготините.
Джуджето пусна картите и завъртя ту безумен, ту идиотски поглед напред, наоколо, нагоре.
Познавам го, помисли си Уил. О, Боже, какво са му сторили!
Търговецът на гръмоотводи!
Той беше. Стегнат, смачкан, смален, сгърчен от някаква ужасяваща сила до размерите на дребно човече, свито като юмрук…
Продавачът на гръмоотводи.
Но в този момент с удивителна бързина се случиха две неща.
Мосю Гийотен се изкашля.
И горе в брезентовото небе ножът на гилотината полетя надолу като пикиращ ястреб. Шепот-съскане-свистене-тътен-рев-бам!
Отсечената глава на манекена се търкулна.
И падайки, заприлича на главата на Уил, на лицето на Уил — унищожени.
Той искаше и не искаше да изтича, да вдигне главата, да види дали е с неговия профил. Но как би дръзнал да стори това? Никога, никога, дори и за милиард години не би посегнал да изпразни онази ракитова кошница.
Случи се второто нещо.
Механикът, който работеше зад нещо средно между телефонна кабина и изправен ковчег със стъкло отпред, пусна една изпъната корда. Някакво колелце прещрака в машинарията под надписа МАДМОАЗЕЛ ТАРО, ПРАШНАТА ВЕЩИЦА. Восъчната женска фигура в стъклената кутия кимна и острият й нос проследи момчетата, докато те водеха мъжете покрай нея. Студената й восъчна ръка плъзна по Праха на съдбата върху лавицата в ковчега. Очите й не виждаха; те бяха зашити с черна вдовишка дантела и черен конец. Беше си най-обикновено восъчно плашило и като я видяха, полицаите се усмихнаха и продължиха напред, усмихнаха се и на мосю Гийотен за представлението, после отминаха, вече бяха започнали да се успокояват и сякаш нямаха нищо против, че толкова късно вечер са ги викнали на весело приключение в света на репетиращи акробати и мрачни магьосници.
— Господа! — Мистър Дарк и неговата тълпа от илюстрации се втурнаха напред по чамовата платформа; под двете му мишници тъмнееха джунгли, около двата му бицепса се виеха египетски усойници. — Добре дошли! Идвате тъкмо навреме! Репетираме всичките си нови номера!