С прилепнала върху превключвателя ръка, Илюстрования човек гледаше стария, престарял мъж.
Да, старецът беше мъртъв като кремък, но го обгръщаше живо електричество. То се роеше по студените раковини на ушите му, припламваше в ноздрите му, дълбоки като изоставени кладенци. То разпращаше сини змиорки от енергия по пръстите, сгърчени като богомолки, и по сухите колене на скакалец.
Устните на Илюстрования човек се разтвориха широко, може би той крещеше, но никой не го чу сред оглушителния пукот, рев, грохот и съсък на силата, дебнеща в него, около него, над него, под него и пленилия го стол. Оживей! — крещеше бученето. Оживей! — крещяха бушуващите цветове и светлини. Оживей! — крещеше устата на мистър Дарк, но не я чуваше никой, само Джим четеше по устните, четеше с гръмотевична сила в ума си… и Уил също. Оживей! — някаква могъща воля заповядваше на стареца да живее, да се задейства, да затиктака, да събере жизнени сокове, слюнка, да размрази духа, да разтопи восъка, душата…
— Той е мъртъв!
Но никой не чуваше Уил, колкото и да се бореше с гръмотевичния грохот.
Жив! Устните на мистър Дарк близваха и предвкусваха. Жив. Оживей. Той тласна ръчката до предел. Живей, живей! Нейде отзад генераторите запротестираха, ревнаха, изпищяха, застенаха със зверска енергия. Светлината стана зелена като бирена бутилка. Мъртъв, мъртъв, помисли си Уил. Но жив, жив! — крещяха машините, крещяха пламъците и огънят, крещяха тълпите от бледи зверове по илюстрованата плът.
Косата на стареца щръкна сред струйки лютив пушек. Искри излетяха от пръстите му, посипаха тлеещ дъжд по чамовите дъски. Зеленикаво блещукане сновеше под мъртвите му клепачи.
Илюстрования човек яростно се приведе над старата, прастара, мъртва, съвсем мъртва твар; горделивите му зверове се къпеха в пот, десницата му властно блъскаше въздуха: Живей, живей.
И старецът оживя.
Уил закрещя до прегракване.
И никой не чу.
Защото съвсем бавно, сякаш разбуден от гръмотевица, сякаш електрическият огън беше нова зора, единият мъртъв клепач се разтвори съвсем бавно.
Уродите зяпнаха.
Нейде безкрайно далече в бурята Джим също крещеше, защото Уил здраво стискаше лакътя му и усещаше как крясъкът се лее през костите, докато устните на стареца се разтвориха и ужасяващи ситни мълнии прелитаха на зиг-заг между тях и редките зъби.
Илюстрования човек изключи енергията и генераторите замряха с вой. После се завъртя, падна на колене и протегна ръка.
Далече горе на платформата нещо потрепна под ризата на стареца едва доловимо, като есенен лист.
Уродите ахнаха.
Старият, престарял мъж въздъхна.
Да, помисли си Уил, те дишат вместо него, помагат му, карат го да живее.
Вдишване, издишване, вдишване, издишване… ала всичко приличаше на някакво представление. Какво можеше да каже или да стори?
— … Дробовете тъй… тъй… тъй… — прошепна някой.
Прашната вещица в стъклената кутия?
Вдишване. Уродите си поеха дъх. Издишване. Раменете им се отпуснаха.
Устните на стареца затрепериха.
— Пулс… едно… две… тъй… тъй…
Пак ли Вещицата? Уил не смееше да погледне.
Върху гърлото на стареца една вена трептеше като пружинка на часовник.
Съвсем бавно дясното око на стареца се разтвори докрай, втренчено и изцъклено като строшен фотоапарат. Беше като да надникнеш през дупка в пространството — безкрайна бездна. Старецът се затопляше.
Момчетата долу изстиваха.
Сега старото и изпълнено със страховита кошмарна мъдрост око бе тъй широко, тъй дълбоко и тъй живо само по себе си сред лицето от натрошен порцелан, че някъде от дъното му злият племенник надникна навън към уродите, санитарите, полицаите и…
Уил.
Уил видя себе си, видя Джим, две малки картинки, застинали в отражение върху това самотно око. Ако старецът мигнеше, двата образа щяха да бъдат смазани от клепача му!
Коленичилият Илюстрован човек най-сетне се завъртя и озари всички с усмивката си.
— Господа, момчета, това наистина е човек, който живее с мълниите!
Вторият полицай се разсмя и движението свали ръката му от кобура.
Уил лекичко запристъпва надясно.
Слузестото старческо око го следваше, засмукваше го с пустотата си,
Уил се отдръпна наляво.
Старческият взор го гонеше като храчка, а студените устни се разтвориха широко, за да оформят, да преоформят кънтящо, трепетно ахване. Нейде от дълбините старецът метна гласа си и той заподскача отвътре по влажните каменни стени на тялото, докато най-сетне се отрони от устата.
— … Добре дошли… мммммммм…
Думата се търкулна обратно навътре.