Ала тази вечер, докато в далечината заглъхваше ехото от бягащите нозе на трите момчета, тя непрестанно усещаше как из огледалата на нейната къща се сипе сняг. Искаше да протегне ръка през рамките, за да провери как е времето там. Ала се боеше, че ако го стори, това някак ще накара всички огледала да се съберат в милиардно повторение на самите себе си — армия от жени, които се отдалечават, за да станат момичета; момичета, които се отдалечават, за да станат безкрайно дребни дечица. Да се натъпчат толкова много хора в една къща, би довело до задушаване.
Тогава какво да прави с огледалата, с Уил Холуей, Джим Найтшейд и… племенника?
Странно. Защо не каза: моя племенник?
Защото, помисли си тя, още от първия миг, когато застана на прага, мястото му не беше тук, доказателствата му не бяха доказателства, тя непрестанно чакаше… какво?
Тази вечер. Панаира. Музика, каза племенникът, която трябва да се чуе, въртележки, на които трябва да се качиш. Стой настрани от лабиринта, където спи зимата. Плавай в кръг с въртележката, където се е настанило веселото лято, сладко като детелина, здравец и дива мента.
Тя погледна навън към нощната морава, откъдето още не бе прибрала разпръснатите накити. Нещо й подсказваше, че племенникът е измислил това, за да се отърве от двете момчета, които можеха да й попречат да използва билета, оставен върху лавицата над камината. Тя посегна натам.
ВЪРТЕЛЕЖКА. ВАЖИ ЗА ЕДИН ПОСЕТИТЕЛ.
Дълго бе чакала племенника да се върне. Но времето минаваше и трябваше да действа сама. Трябваше да стори нещо — не за да нарани някого, в никакъв случай, но да не позволи на Джим, Уил и другите като тях да й попречат. Никой не биваше да застава между нея и племенника, между нея и въртележката, между нея и прекрасното, плавно пътешествие около лятото.
Племенникът й го бе казал без думи, просто като я хвана за ръцете и дъхна в лицето й аромат на прясно изпечен ябълков пай от мъничката си розова уста.
Тя вдигна телефонната слушалка.
Виждаше в другия край на града светлината в каменната библиотечна сграда, както целият град я виждаше от години. Набра номера. Отсреща отговори тих глас. Тя каза:
— Библиотеката? Мистър Холуей? Обажда се мис Фоли, учителката на Уил. Ако обичате, елате след десет минути да се видим в полицейския участък… мистър Холуей?
Пауза.
— Чувате ли ме?…
26.
— Бих се заклел — каза единият санитар. — Когато влязохме… онзи старец беше мъртъв.
Линейката и полицейската кола бяха спрели едновременно на кръстопътя. Връщаха се в града. Единият санитар заговори полицаите. Един от полицаите му отвърна:
— Шегувате се!
Санитарите седнаха в линейката. Свиха рамене.
— Да. Ясна работа. Шегуваме се.
Подкараха напред, а лицата им бяха също тъй спокойни и бели като униформите.
Полицаите ги последваха. Джим и Уил се бяха сгушили отзад и се опитваха да кажат нещо повече, но полицаите се разсмяха и взеха да си припомнят всичко станало, тъй че накрая Уил и Джим трябваше пак да излъжат, да повторят измислените имена и да кажат, че живеят на една пряка от полицейския участък.
Оставиха полицаите да ги свалят пред две тъмни къщи недалече от участъка, изтичаха по стъпалата на верандите, хванаха дръжките на вратите и изчакаха колата да завие зад ъгъла, после слязоха долу, последваха я и спряха да погледат жълтите светлини на участъка, грейнал като среднощно слънце, и Уил се озърна и видя как цялата вечер идва и отминава по лицето на Джим, а Джим се взираше в прозорците на полицията сякаш чакаше всеки момент мракът да нахлуе из стаите и завинаги да загаси светлините.
На връщане към града, помисли си Уил, аз изхвърлих моите билети. Но… гледай…
Джим още стискаше своите.
Уил потрепери.
Какво мислеше, искаше, планираше Джим сега, след като мъртъвците възкръсваха и живееха само чрез огъня на нажежени до бяло електрически столове? Още ли обичаше панаирите? Уил се вгледа. Да, слаби отзвуци идваха и отминаваха в очите на Джим, защото в края на краищата Джим си беше Джим, дори както стоеше тук и спокойната светлина на закона огряваше скулите му.
— Началникът на полицията — каза Уил. — Той ще ни изслуша.
— Ами — възрази Джим. — Ще се събуди само колкото да позвъни в лудницата. По дяволите, Уилям, по дяволите, дори и аз не вярвам какво стана през последните двайсет и четири часа.
— Но ние трябва да намерим някого по-нагоре, да не се отказваме, след като вече знаем каква е играта.
— Добре де, каква е играта? Какво толкова лошо стори панаирът? Че подплаши една жена в огледалния лабиринт? Сама се е изплашила, ще рекат полицаите. Че извърши кражба? Добре, къде е крадецът? Че се крие в кожата на старец? Кой ще ни повярва? Кой ще повярва, че един престарял мъж някога е бил дванайсетгодишно момче? Какво друго? Че е изчезнал един търговец на гръмоотводи? Вярно, изчезна и си заряза чантата. Но може да е напуснал града…