— Онова джудже в шатрата…
— Аз го видях и ти го видя. Вярно, малко прилича на търговеца, но и тук същият въпрос — можеш ли да докажеш, че някога е бил голям? Не, както не можеш да докажеш и че Кугър е бил малък, значи пак тъпчем на място. Уил, дай да си говорим открито, няма други доказателства освен онова, което видяхме, а ние сме просто хлапета, нашата дума срещу думата на панаира, а полицаите добре се забавляваха там. Божичко, каква каша. Ех, ако само все още имаше някакъв начин да се извиним на мистър Кугър…
— Да се извиним? — викна Уил. — На един крокодил човекоядец? Мили Боже! Ти още не си разбрал, че няма как да се спогодим с тия пънари и сбръчове!
— Пънари? Сбръчове?
Джим го изгледа замислено, защото момчетата наричаха с тия думи създанията, които се тътреха, люшкаха и трополяха в техните сънища. В кошмарните сънища на Уилям „пънарите“ стенеха, бръщолевеха и нямаха лица. В също тъй кошмарните сънища на Джим „сбръчовете“, както той ги наричаше, растяха като чудовищни гъби от захарна глазура и се хранеха с плъхове, които се хранеха с паяци, които на свой ред — защото бяха много големи — се хранеха с котки.
— Пънари! Сбръчове! — повтори Уил. — Какво още ти трябва, за да проумееш? Виж какво стана вече с двама души — мистър Електрико и онова ужасно лудо джудже! Всичко може да сполети хората върху оная проклета машина. Знаем, видяхме го. Може би нарочно са смачкали така търговеца на гръмоотводи или пък нещо се е объркало. В едно няма съмнение — така или иначе въртележката го е смачкала като винарска преса, като валяк и дотолкова се е смахнал, че дори не ни познава! Това не ти ли стига, за да се побъркаш от страх, Джим? Може би дори мистър Крозети…
— Мистър Крозети е в отпуск.
— Може би да, може би не. Ето я бръснарницата му. Там виси надпис: ЗАТВОРЕНО ПОРАДИ ЗАБОЛЯВАНЕ. Какво заболяване, Джим? Прекалил е със захарния памук на панаира? Призляло му е на любимата въртележка?
— Стига толкова, Уил.
— Не, сър, не стига. Вярно, тая история с въртележката изглежда страхотна. Да не мислиш, че на мен ми се иска все да бъда на тринайсет години? Нищо подобно! Но хайде, Джим, признай си — всъщност ти не искаш да бъдеш на двайсет!
— Че за какво друго говорихме цяло лято?
— Да, говорихме. Но да се хвърлиш с главата напред в онази шантава машина, та да ти разтегли костите… Джим, тогава просто няма да знаеш какво да правиш с костите си!
— Ще знам — проговори в нощта Джим. — Ще знам.
— Да, бе. Просто ще си тръгнеш и ще ме изоставиш, Джим.
— От къде на къде? — възрази Джим. — Няма да те изоставя, Уил. Ще бъдем заедно.
— Заедно? Когато стърчиш с половин метър над мен и обикаляш да си изпробваш новите кокали? Ще ме гледаш от горе надолу, Джим, и за какво ще си приказваме? Аз с моите джобове, пълни с канап за хвърчила, топчета и жабешки очи, а ти с чистички, празни джобове и твои си забавления — ето, за това ще си говорим, а ти ще можеш да бягаш по-бързо и ще ме зарежеш…
— Никога няма да те зарежа, Уил…
— Моментално ще ме зарежеш. Добре, Джим, остави ме и продължавай, защото аз си имам джобно ножче и няма нищо лошо да седя под някое дърво и да се целя в нарисуван кръг на земята, докато ти се побъркваш от всичките онези коне, дето препускат в кръг, но слава Богу, вече не препускат…
— По твоя вина! — кресна Джим и веднага млъкна.
Уил настръхна и сви юмруци.
— Искаш да кажеш, че трябваше да оставя онова младо страшно зло да стане старо страшно зло, та да ни отхапе главите? Да го оставя да се върти и да ни плюе в очите? А може би и ти да стоиш до него и да ми махаш? Още една обиколка и хайде пак чао! А аз само да ти махам с ръка, това ли искаш, Джим?
— Шшшт — изшътка Джим. — Както сам каза, вече е твърде късно. Въртележката се развали.
— А като я поправят, ще завъртят дъртото чудовище Кугър назад, та да се подмлади, да може да говори и да си спомни нашите имена, а после ще ни погнат като канибали… или само мен ще погнат, ако пожелаеш да се сдобриш с тях и им кажеш как ми е името и къде живея…
Джим го докосна.
— Не бих го сторил, Уил.
— О, Джим, Джим, ти разбираш, нали? Всяко нещо с времето си, както каза свещеникът едва преди месец, едно по едно, а не две по две, помниш ли?
— Всяко нещо — повтори Джим — с времето си.