После откъм полицейския участък долетяха гласове. В една от стаите отдясно на входа говореха една жена и неколцина мъже.
Уил кимна на Джим и двамата тихичко изтичаха през храстите да надникнат.
Вътре седеше мис Фоли. До нея седеше бащата на Уил.
— Не разбирам — говореше мис Фоли. — Никога не бих повярвала, че Уил и Джим ще се вмъкнат в къщата ми, ще откраднат, ще избягат…
— Видяхте ли лицата им? — попита мистър Холуей.
— Когато извиках, те се озърнаха точно под лампата.
Не споменава за племенника, помисли си Уил. Естествено, че няма да го спомене.
Искаше му се да извика: виждаш ли, Джим, било е капан! Племенникът е чакал да се промъкнем там. Искал е да ни забърка в такава каша, че каквото и да разправяме на родителите си, на полицията, на когото и да било за панаири, нощни часове и въртележки, никой да не повярва, защото не може да ни се вярва!
— Не искам да подавам жалба — каза мис Фоли. — Но ако момчетата нямат вина, то къде са?
— Тук! — извика някой.
— Уил! — възкликна Джим.
Твърде късно.
Защото Уил бе подскочил и вече се прекатерваше през прозореца.
— Тук — изрече простичко той, когато стъпи на пода.
27.
Тримата мълчаливо вървяха към вкъщи по огрените от луната тротоари — двете момчета и между тях мистър Холуей. Когато стигнаха, бащата на Уил въздъхна.
— Джим, не виждам причини да тормозя майка ти посред нощ. Ако обещаеш на закуска да й разкажеш всичко, ще те оставя да си вървиш. Можеш ли да влезеш, без да я събудиш?
— Разбира се. Вижте какво си имаме.
— Какво?
Джим кимна, поведе ги настрани и се разрови сред гроздовете от дебел мъх и бръшлян по стената, докато разкри железните скоби, които тайно бяха заковали, за да направят скрита стълба към неговата стая. Мистър Холуей се засмя някак болезнено и странна, дива печал разтърси главата му.
— Откога е така? Не, не ми казвайте. И аз го правех на вашата възраст. — Той погледна покрай бръшляна към прозореца на Джим. — Забавно е да излизаш нощем, волен като вятъра. — После се опомни и млъкна. — Нали не стоите навън до късно?…
— Тази седмица за пръв път се прибрахме след полунощ.
Тате се позамисли.
— И сигурно едно разрешение ще развали цялата работа. Важното е да се измъквате тайно в летните нощи до езерото, до гробището, до железопътната линия и овощните градини…
— Леле, мистър Холуей, да не би и вие някога…
— Да. Само да не се изпуснете пред жените, че съм ви казал. — Той посочи нагоре. — Качвай се. И един месец никакво излизане нощем.
— Тъй вярно, сър!
Джим се изкатери като маймуна по стъпалата, стрелна се през прозореца, затвори го и дръпна завесите.
Тате се загледа в потайните скоби, слизащи от звездната светлина към волния свят на тротоарите, който подканва за спринт на триста метра, бягане с препятствия през тъмните храсти и овчарски скок през гробищната ограда…
— Знаеш ли кое мразя най-много, Уил? Че вече не мога да тичам като теб.
— Да, сър — отвърна синът му.
— Хайде да сме наясно — каза тате. — Утре иди още веднъж да се извиниш на мис Фоли. Провери моравата. Може да сме пропуснали нещо от… крадените вещи… докато търсехме с фенерчета и кибрит. После иди при началника на полицията. Имаш късмет, че сам се яви. Имаш късмет, че мис Фоли не подаде жалба.
— Да, сър.
Минаха отстрани на своята къща. Тате плъзна длан по бръшляна.
— И тук ли?
Ръката му откри скоба, която Уил бе заковал между листата.
— И тук.
Той извади кесията за тютюн и напълни лулата си, докато стояха край бръшляна, край скритите стъпала, водещи към топли легла и безопасни стаи, после запали лулата и каза:
— Познавам те. Ти не се държеше като виновен. Не сте откраднали нищо.
— Не сме.
— Тогава защо каза в полицията, че сте откраднали?
— Защото мис Фоли — кой знае защо? — иска да сме виновни. Щом тя казва, значи е така. Нали видя колко се изненада, когато влязохме през прозореца? Не е предполагала, че ще си признаем. Е, ние пък си признахме. Имаме предостатъчно врагове, не ни трябват и неприятности със закона. Предположих, че ако не отричаме, ще ни простят. Така и стана. А и мис Фоли спечели, защото сега сме престъпници. Каквото и да кажем, никой няма да ни повярва.
— Аз ще повярвам.
— Наистина ли? — Уил се взря в сенките по лицето на баща си, видя белота на кожа, очи и коса. — Тате, онази нощ в три сутринта…
— Три сутринта…
Момчето видя как тате се сви като от студен вятър, сякаш надушваше и знаеше цялата история, но просто не можеше да помръдне, да се пресегне, да докосне Уил и да го потупа по рамото.