И разбра, че не може да каже. Утре — да, някой друг ден — да, защото може би с изгрева шатрите щяха да изчезнат, уродите да си заминат по света, знаейки, че не е нужно да прекаляват, че са ги изплашили достатъчно, за да не казват никому, просто да си държат езика зад зъбите. Може би всичко щеше да се размине, може би… може би…
— Да, Уил? — каза с усилие тате, а лулата в ръката му гаснеше. — Продължавай.
Не, помисли си Уил, нека да изядат Джим и мен, но да не закачат другите. Който знае, ще пострада. Затова никой друг не бива да знае.
А на глас изрече:
— След два дни, тате, ще ти кажа всичко. Кълна се. Кълна се в мама.
— На такава клетва — заяви тате след дълго мълчание — не мога да не повярвам.
28.
Нощта бе изпълнена със сладкия прах на есенни листа, който миришеше тъй, сякаш фините пясъци на древен Египет се сипят по дюни нейде извън града. Как изобщо, помисли си Уил, мога в такова време да си мисля, че прахът на хора отпреди четири хилядолетия се носи по света, и да съм тъжен, защото никой не забелязва освен мен и може би тате, а дори и ние не смеем да си го кажем.
И наистина бе настанало онова междинно време, когато мислите ту препускат като развълнуван териер из къпинаците, ту се излягат като задрямал копринен котак. Беше време за лягане, ала те все още се колебаеха като деца, не искаха да зарежат всичко и да се отправят към възглавниците и нощните мисли. Беше време да кажеш много, но не всичко. Беше времето след първите, но не и последни открития. Беше време, когато желаеш да знаеш всичко и да не знаеш нищо. Беше новата сладост между двама мъже, започващи да говорят както трябва да говорят мъжете. Беше възможната горчивина на разкритието.
Затова, макар че трябваше да се качват горе, те не можеха да се откъснат от този момент, предвещаващ други моменти в не много далечни нощи, когато мъжът и момчето, което се превръщаше в мъж, можеха едва ли не да запеят заедно. Накрая Уил предпазливо попита:
— Тате, аз добър човек ли съм?
— Така смятам. Да, знам, че е така.
— А това… ще помогне ли, когато играта наистина загрубее?
— Ще помогне.
— Ще ме спаси ли, ако се нуждая от спасение? Нали разбираш, ако съм сред лоши хора и на километри наоколо няма нито един добър — тогава какво?
— Ще помогне.
— Това не е достатъчно, тате.
— Доброто не е гаранция за тялото ти. То е главно за душевен покой…
— Но понякога, тате, не си ли така изплашен, че дори…
— … душата не намира покой?
Бащата кимна и лицето му стана угрижено.
— Тате — изрече Уил съвсем тихичко. — А ти добър човек ли си?
— За теб и майка ти — да. Старая се. Но никой не е герой пред самия себе си. Цял живот живея със себе си, Уил. Знам всичко, което си струва да се знае за мен…
— И като теглиш чертата?…
— Какво излиза ли? Ами, като знам какви ги има, излиза, че съм от свестните.
— Тогава, тате — попита Уил, — защо не си щастлив?
— Предният двор в… чакай да видим… един и половина сутринта не е най-подходящото място за философски…
— Просто исках да знам, това е.
Настана дълго мълчание. Тате въздъхна. Хвана Уил за ръка, настани го на стъпалата на верандата и запали отново лулата. Изпухтя два-три пъти и заговори:
— Добре. Майка ти спи. Не знае, че сме се изнизали навън като котараци. Можем да поговорим. Виж сега, откога смяташ, че да бъдеш добър значи да си щастлив?
— Открай време.
— Значи е време да разбереш, че грешиш. Понякога човекът, който изглежда най-щастлив в града, с най-широка усмивка, носи най-тежкия товар от грехове. Има усмивки и усмивки; научи се да различаваш мрачните от светлите. Онзи, дето се киска гръмогласно като тюлен, най-често прикрива нещо. Позабавлявал се е и се чувства виновен. А хората обичат греха, Уил, о, как го обичат, изобщо не се съмнявай. Обичат го във всичките му форми, размери, разцветки и миризми. По някое време вече не ни задоволява обикновена паница, търсим свинска копаня. Чуеш ли някого гръмогласно да хвали другите, сто на сто преди малко се е измъкнал от кочината. А онзи нещастен, блед, смачкан човечец, дето минава край теб и изглежда греховен и гузен, често тъкмо той е добрият човек с главно Д, Уил. Защото да бъдеш добър е наистина страховито занимание; то претоварва хората и понякога ги пречупва. Неведнъж съм го виждал. Свинарят се труди два пъти повече от прасето. Навярно от мислене как да бъдеш по-добър някоя нощ се прекършваш. Пък и човекът с високи изисквания към себе си понякога може да се пречупи от товара на един косъм. Той не може да си даде покой, защото мръдне ли и крачка встрани от правия път, вече няма измъкване. О, би било чудесно, ако имаше начин просто да бъдеш добър, да постъпваш добре, без да мислиш през цялото време. Но е трудно, нали? Когато последното парче от тортата те чака в хладилника — не е твое, но лежиш буден и се обливаш в пот, а? Трябва ли да ти казвам? Или горещ пролетен ден, пладне, и ти си прикован към чина, а нейде там тече реката, прохладна и свежа под водопада. Момчетата умеят да чуват такава бистра вода от километри. И тъй е минута подир минута, час подир час, цял живот, няма край, няма спиране, правиш избора в тази секунда, после в следващата и в по-следващата, да бъдеш добър, да бъдеш лош, това движи часовника, това ти говори тиктакането му. Да изтичаш да плуваш или да търпиш жегата, да изтичаш до хладилника или да лежиш гладен. И ти оставаш, но останеш ли веднъж, Уил, вече знаеш тайната, нали? Недей да мислиш повече за реката. Или за тортата. Защото помислиш ли пак, ще се побъркаш. Събери всички реки, в които не си плувал, всички неизядени торти, и когато станеш на моята възраст, Уил, откриваш колко много си изтървал. После се утешаваш, че си прескочил цял куп рискове да се удавиш или да глътнеш накриво парче глазура. Но от друга страна, като си помислиш, същата работа върши и тъпото малодушие — може би просто си се страхувал и си се въздържал, за да играеш на сигурно. Погледни мен — женен на трийсет и девет години, Уил, на трийсет и девет! Но след три връзки, две от които неуспешни, мислех, че не бива да се женя преди раните да заздравеят веднъж завинаги. Твърде късно разбрах, че не бива да чакаш съвършенството, просто трябва да събереш кураж и да тръгнеш с някого. Една вечер откъснах очи от непрестанната борба със самия себе си и точно тази вечер майка ти дойде в библиотеката да търси книга, а вместо това намери мен. И аз веднага разбрах, че ако вземеш един наполовина лош мъж и една наполовина лоша жена, и събереш добрите им половинки, ще получиш един изцяло добър човек, когото да споделят. Това си ти, Уил, поне така вярвам. А странното, синко, а и печалното е, че макар ти винаги да търчеше по ръба на моравата, а аз в това време седях горе на покрива и използвах книги вместо керемиди, сравнявах живота с библиотеката, скоро видях, че ти си по-мъдър, по-зрял и по-добър, отколкото аз ще бъда когато и да било…