Лулата на тате бе изгаснала. Той помълча, докато я изтръскваше и отново я пълнеше.
— Не, сър — каза Уил.
— Да — настоя баща му. — Бих бил глупак, ако не видя, че съм глупак. Единствената ми мъдрост е тази: ти си мъдър.
— Странно — каза Уил след дълго мълчание. — Тази нощ ти ми каза повече, отколкото аз на теб. Трябва да си помисля. Може да ти разкажа всичко на закуска. Бива ли?
— Ще съм готов, стига и ти да си.
— Защото… искам да бъдеш щастлив, тате.
Мразеше сълзите, които бликнаха в очите му.
— Аз съм добре, Уил.
— Ако мога да кажа или да сторя нещо, за да бъдеш щастлив, непременно ще го направя.
— Уили, Уилям. — Тате пак запали лулата и се загледа как нежните струйки дим бавно се разсейват из въздуха. — Само кажи, че ще живея вечно. Повече не ми трябва.
Гласът му, помисли си Уил. Никога не бях забелязвал, че има същия цвят като косата му.
— Тате — каза той, — недей да говориш толкова тъжно.
— Аз ли? Та на тоя свят няма по-тъжен човек от мен. Чета книга и се натъжавам. Гледам филм — същата работа. Ами пиесите? Е, те направо ми разказват играта.
— Има ли нещо — попита Уил, — което не те натъжава?
— Едно нещо. Смъртта.
— Леле! — трепна Уил. — А аз си мислех, че точно тя е най-тъжна!
— Не — каза мъжът с глас като косата. — Смъртта прави тъжно всичко останало. Но самата тя може единствено да ни плаши. Ако нямаше смърт, всичко друго щеше да загуби цвят.
И тук, помисли си Уил, идва панаирът, със Смъртта като кречетало в едната ръка, с Живота като захарен памук в другата; разтръсква едното, за да те уплаши, предлага другото, за да те подмами. Ето го, идва представлението — пълни са и двете му ръце!
Той скочи на крака.
— Тате, слушай! Ти ще живееш вечно! Повярвай ми, инак потъваш! Вярно, преди няколко години беше болен… но това отмина. Вярно, на петдесет и четири си, ама това е направо младост! И още нещо…
— Да, Уили?
Баща му чакаше. Уил се поколеба. Прехапа устни, после изтърси:
— Не припарвай до панаира.
— Странно — каза баща му. — Точно същото се канех и аз да ти кажа.
— Не бих се върнал там и за милион долара!
Но това, помисли си Уил, няма да попречи на панаира да претърси града и да дойде при мен.
— Обещаваш ли, тате?
— Защо не искаш да ходя там, Уил?
— Това е едно от нещата, които ще ти кажа утре, или другата седмица, или догодина. Просто трябва да ми повярваш, тате.