— Вярвам ти, сине. — Тате протегна ръка. — Обещавам.
Сякаш по сигнал двамата се обърнаха към къщата. Времето бе изтекло, часът бе късен, бяха си казали достатъчно и усещаха, че наистина трябва да се прибират.
— Както си излязъл — каза тате, — така ще влезеш.
Уил мълчаливо отиде да докосне железните скоби, скрити под шумолящия бръшлян.
— Тате. Нали няма да ги махнеш?…
Баща му опипа с пръсти една от скобите.
— Като ти омръзнат някой ден, сам ще ги махнеш.
— Никога няма да ми омръзнат.
— Така ли ти се струва? Да, на твоята възраст човек просто не вярва, че нещо може да му омръзне. Добре, сине, качвай се.
Уил видя как баща му гледа нагоре покрай бръшляна и тайния път.
— Искаш ли и ти да минеш оттук?
— Не, не — бързо отговори баща му.
— Защото — изтъкна Уил — винаги си добре дошъл.
— Благодаря. Качвай се.
Но той все още гледаше как бръшлянът потрепва в мътната предутринна светлина.
Уил подскочи нагоре, хвана първата, после втората, после третата скоба и погледна надолу.
От това разстояние тате сякаш се смаляваше долу на земята. Никак не му се искаше да го изостави така в нощта, като че е зарязан от някого — с вдигната ръка към скобата, но без да помръдва.
— Тате! — прошепна той. — Не ти стиска!
Кой го каза!? — безмълвно изрева устата на тате.
И той подскочи.
И с беззвучен смях момчето, мъжът се закатериха по стената на къщата без да спират, ръка след ръка, крак след крак.
Уил чу как тате се подхлъзна, задраска с пръсти, вкопчи се.
Дръж здраво! — помисли си той.
— Ах!…
Мъжът се задъха.
Уил се молеше със затворени очи: дръж се… хайде… сега!…
Старецът изпъхтя, пое си дъх, изруга с яростен шепот и продължи да се катери.
Уил отвори очи, продължи изкачването и нататък всичко мина съвсем гладко — нагоре, още по-нагоре, добре, чудесно, великолепно, готово! Преметнаха се вътре, седнаха на перваза — еднакви на ръст и тегло, оцветени еднакво от звездната светлина — и поседяха отново прегърнати, изпълнени с чудесна умора, задъхани от едва сдържан смях, който разтърсваше костите им, и от страх да не събудят Господ, съседите, съпругата, мама и дявола, те запушваха устата си с длани, усещаха кипналото вътре топло веселие, и поседяха още миг, а очите им бяха грейнали и влажни от обич.
Сетне с една последна мощна прегръдка тате си тръгна, вратата на спалнята се затвори.
Опиянен от делата на дългата нощ, замаян от разкритието на нещо ново, по-хубаво, по-голямо у тате, Уил смъкна меко падащите дрехи с несръчни ръце и сладко наболяващи крака, после рухна в леглото като отсечен дънер.
29.
Спа точно един час.
После, сякаш от спомена за нещо смътно видяно, той се събуди, седна в леглото и хвърли поглед към покрива на Джим.
— Гръмоотводът! — ахна Уил. — Няма го!
Така си беше.
Откраднат? Не. Джим го е свалил? Да! Защо? Ами просто така. Изкатерил се е усмихнат да смъкне желязото, предизвиквайки всяка буря да удари неговата къща! Дали се е страхувал? Не. Страхът беше нов костюм с електрическа мощ, който Джим непременно трябваше да премери.
Джим! Уил искаше да строши затворения прозорец отсреща. Бягай да заковеш гръмоотвода! Преди утрото, Джим, преди проклетият панаир да прати някого да разбере къде живеем, не знам как ще дойдат и как ще изглеждат, но Господи, твоят покрив е толкова празен! А облаците се движат толкова бързо, бурята връхлита към нас и…
Уил застина.
Какъв шум издава балонът в полет?
Никакъв.
Не, не е съвсем вярно. Той шумоли, въздиша като вятъра, който поклаща завеските на прозореца като купчинки бяла пяна. Или издава звук като звездите, които се въртят в твоя сън. Или го чуваш като изгрева и залеза на луната. Да, това е най-точно: както луната плава из вселенските дълбини, тъй лети и балонът.
Как го чуваш, какво те предупреждава? Чува ли го ухото? Не. Но космите по тила, ситният мъх по ухото ти — те го чуват, и косъмчетата по ръцете ти пеят като крачетата на щурец, разтъркани и потрепващи от странна музика. Затова, докато лежиш в леглото, знаеш, усещаш, сигурен си, че в небесния океан нахлува балон.
Уил долови раздвижване в дома на Джим; навярно и Джим с неговите изящни, мрачни антени бе усетил как високо над града небесните вълни се разтварят, за да сторят път на Левиатан.
Двете момчета усетиха как върху алеята между къщите пада грамадна сянка, едновременно се хвърлиха към прозорците, подадоха глави навън и зяпнаха от смайване пред тази винаги приятна дружеска едновременност, тази чудесна пантомима на интуиция, на предчувствие, родена от дълги години на съвместни действия. После с посребрени лица, защото луната изгряваше, двамата вдигнаха очи нагоре.