А балонът прелетя над тях и изчезна.
— Ама че работа, за какво му е да минава оттук!? — попита Джим, но не искаше отговор.
Защото надничайки навън, и двамата знаеха, че балонът е най-добрият следотърсач; без шум на автомобилен двигател, без свистене на гуми по асфалта, без стъпки по тротоара, само вятърът разчиства път през облаците за величавото пътешествие на плетения кош и издутото кръгло платно.
Момчетата не затвориха прозорците, не спуснаха завесите, те просто трябваше да стоят неподвижни и да изчакват, защото пак чуха онзи шум като шепот в нечий чужд сън…
Температурата спадна с петнайсет градуса.
Защото сега издутият като буреносен облак балон слизаше с неуловим шепот, плавно като перце, и колосалната му сянка охлаждаше обсипаните в росни перли морави и слънчеви часовници долу, а те отправяха изумен взор нагоре през тази сянка.
И видяха нещо застинало и настръхнало в провисналата върбова колесница. Глава и рамене ли бяха това? Да, а луната се вееше отзад като сребърен плащ. Мистър Дарк! — помисли си Уил. Премазвача! — помисли си Джим. Брадавицата! — реши Уил. Скелета! Пияча на лава! Обесника! Мосю Гийотен!
Не.
Прашната вещица.
Вещицата, която можеше да рисува череп и кости в праха, после да ги изтрива с кихане.
Джим погледна Уил, Уил погледна Джим; и двамата прочетоха по устните си: Вещицата!
Но защо точно восъчната старица са пратили с нощен балон да търси, помисли си Уил, защо не някой от другите, дето имат гущерова отрова, вълчи огън, плюещи змийски очи? Защо пращат една смачкана статуя с клепачи на сляп тритон, плътно зашити с черна вдовишка дантела?
После погледнаха нагоре и разбраха.
Защото вещицата, макар и восъчна, бе странно жива. Сляпа, да, но протягаше надолу пръсти с петна от ръжда, които опипваха, галеха кранчетата на въздуха, режеха и пресяваха вятъра, белеха слоеве пространство, заслепяваха звездите, висяха и танцуваха, после застиваха и посочваха също като носа й.
Момчетата разбраха и още нещо.
Разбраха, че тя е сляпа, но с особена слепота. Можеше да потапя надолу ръце, за да опипва неравностите на света, да докосва покриви, да проверява тавански капандури, да загребва прах, да изследва въздушни течения из коридори и човешки души, онзи полъх, изтласкван от дробовете, за да тупти из китки, шии и слепоочия, за да се върне обратно в тях. Също както те усещаха балона да слиза надолу като есенен дъжд, така и тя усещаше душите им ту да се вселяват в тръпнещите ноздри, ту да изскачат навън и пак да се връщат. Всяка душа беше като голям, топъл отпечатък от пръст, имаше различно усещане, и тя можеше да я меси в дланта си като топче глина; имаше различен мирис и Уил я чу как души живота му отдалече; имаше различен вкус, тя ги вкусваше с беззъбите си венци и разцепения си змийски език; имаше различно звучене, тя натъпкваше душите им в едното си ухо и ги вадеше като кърпички от другото!
Ръцете й танцуваха из въздуха — една за Уил, една за Джим.
Сянката на балона ги обля с паника, изплакна ги с ужас.
Вещицата издиша.
Освободен от нищожния баланс на нейния кисел дъх, балонът се издигна нагоре. Сянката отмина.
— О, Боже! — въздъхна Джим. — Сега знаят къде живеем!
Двамата ахнаха. Някакъв чудовищен багаж застърга и се провлачи по керемидите над Джим.
— Уил! Тя ме хвана!
— Не! Мисля…
Влаченето, стърженето, шумоленето пробяга от долния до горния ръб на покрива. После Уил видя как балонът вихрено се издигна и полетя към хълмовете.
— Тя си отиде, ето я, отива си! Джим, сторила е нещо на твоя покрив. Подай пръта насам!
Джим избута към него дългия тънък прът от простора за пране. Уил го закрепи на своя перваз, после увисна на ръце и започна да се прехвърля напред, докато Джим го издърпа през прозореца и двамата изтичаха боси да скрият пръта в гардероба, после се изкатериха на тавана, който миришеше на дъскорезница — стара, мрачна и прекалено тиха. Потръпвайки, Уил се измъкна на покрива и извика:
— Джим, ето го!
Личеше си съвсем ясно в лунната светлина.
Беше следа, каквато оставя охлюв по тротоара. Лъщеше. Беше сребриста и гладка. Но подобна следа би могъл да остави само охлюв с тегло поне петдесет килограма, ако изобщо съществуват такива. Сребърната панделка беше широка цял метър. Започваше от запълнената с листа водосточна тръба, искреше нагоре до върха на покрива и на зиг-заг се спускаше от другата страна.