— Защо? — ахна Джим. — Защо?
— По-лесно е, отколкото да търсят улица и номер. Тя беляза покрива ти така, че да се вижда от километри и нощем, и денем!
— Божичко. — Джим се приведе да докосне следата. По пръста му полепна тънък слой зловонна слуз. — Уил, какво да правим?
— Имам предчувствие — прошепна Уил, — че няма да се върнат до сутринта. Не могат просто да ни нападнат. Имат някакъв план. Засега… ето какво ще направим!
Градинският маркуч ги чакаше долу, навит на моравата като грамаден питон.
Уил бързо се спусна надолу, без да събори нещо или да събуди някого. Само след миг смаяният Джим го видя отново да се катери задъхан през зъби, стиснал в юмрук пръскащия маркуч.
— Уил, ти си гений!
— То се знае! Бързо!
Двамата помъкнаха маркуча да намокрят керемидите, да измият среброто, да заличат злата живачна боя.
Докато работеха, Уил се озърташе през рамо към чистия цвят на нощта, преливаща в утро, и виждаше как балонът се колебае кой вятър да избере. Дали усещаше, щеше ли да се върне? Дали щеше пак да бележи покрива, а те пак да мият, после отново и отново, чак до разсъмване? Да, ако се наложеше, щяха да го направят.
Ех, ако имаше начин да спра вещицата веднъж завинаги, помисли си Уил. Те не знаят нито имената ни, нито къде живеем. Мистър Кугър е тъй близо до смъртта, че не може да си припомни и да им каже. Джуджето — ако наистина става дума за търговеца на гръмоотводи — е лудо и дай Боже да не се осъзнае! А на мис Фоли не биха се осмелили да досаждат преди разсъмване. Затова, скърцайки със зъби там сред ливадите, са пратили Прашната вещица да ни търси…
— Аз съм глупак — тъжно изрече Джим, докато миеше мястото, където бе стоял гръмоотводът. — Защо не го оставих?
— Мълнията още не е ударила — каза Уил. — И ако действаме бързо, няма да удари. Сега… ето тук!
Водната струя обля целия покрив.
Долу някой затвори прозорец.
— Мама. — Джим се разсмя мрачно. — Мисли си, че вали.
30.
Дъждът спря.
Покривът беше чист.
Пуснаха гумената змия да тупне в нощната трева на хиляда километра под тях.
Извън града балонът още се колебаеше между безнадеждната полунощ и изпълнения с надежди, очакван изгрев.
— Защо чака?
— Може би е надушила какво правим.
Слязоха долу през тавана и скоро всеки беше в своята стая и своето легло след многото тревоги и развълнувани разговори. Сега тихичко лежаха сами и слушаха как сърцата им и часовниците твърде бързо отмерват времето до разсъмване.
Каквото и да направят, мислеше си Уил, ние трябва да ги изпреварим. Искаше му се балонът да долети пак, вещицата да се досети, че са измили нейния белег, и да слезе, за да бележи отново покрива. Защо?
Защото.
Погледът му спря върху скаутския комплект за стрелба по мишени — големият, красив лък и колчанът със стрели върху източната стена на стаята.
Съжалявам, тате, помисли си той, после се усмихна и седна. Този път ще изляза сам. Не искам тя да се върне там и да докладва. Искам да се забави с часове, може би с дни.
Грабна от стената лъка и колчана, позамисли се, сетне тихичко отвори прозореца и подаде глава навън. Не, нямаше смисъл да крещи шумно и продължително. Достатъчно бе просто да напрегне мисъл. Те не могат да четат мислите, знам това, иначе нямаше да пратят нея, и тя също не може да чете мисли, но може да усеща телесната топлина, и особените температури, миризми и вълнения, и ако заподскачам нагоре-надолу, ако със самата си радост й разкрия, че сме я измамили, може би, може би…
Четири часът сутринта, обяви звън на часовник, долетял от някаква далечна страна.
Вещице, помисли си той, върни се.
Вещице, помисли той по-силно и остави кръвта си да запулсира волно, покривът е чист, чуваш ли?! Ние сами си направихме дъжд! Трябва да се върнеш и да го бележиш отново! Вещице?…
И вещицата се раздвижи.
Той усети как земята под балона се завъртя.
Добре, вещице, идвай, тук съм само аз, момчето без име, ти не можеш да прочетеш мислите ми, но ето ме, плюя на теб! Ето ме, крещя, че те измамихме, и общият смисъл стига до теб, затова идвай! Предизвиквам те! Предизвиквам те както никого досега!
На километри от него нещо ахна, разбра и започна да се приближава.
Ама че работа, помисли внезапно Уил. Тя не бива да се върне при тази къща! Бързо! Той трескаво навлече дрехите.
Стиснал здраво оръжията, Уил се спусна като маймунка по скритите бръшлянови стъпала и скочи в мократа трева.