Вещице! Насам! Той тичаше и оставяше диря, тичаше и се чувстваше безумно добре, див като заек, който е гризал някакъв таен, вкусен, сладко-отровен корен и сега бяга до изнемогване. Коленете му докосваха брадичката, кецовете му мачкаха мокри листа, прелетя над нечий жив плет, ръцете му бяха пълни с оръжия, настръхнали като таралеж, страх и радост се търкаляха из устата му като шепа смесени топчета.
Озърна се. Балонът наближаваше! Сякаш сам се вдишваше и издишваше от дърво до дърво, от облак до облак.
Къде отивам? — помисли си той. Чакай! Къщата на Редман! Необитаема от години! Само още две пресечки!
Бързо шушнеха нозете му сред листата, мощно шушнеше странната твар в небето, а луната обсипваше всичко със сняг и звездите блещукаха.
В дробовете му сякаш горяха факли, в устата си усещаше вкус на кръв, когато спря пред къщата на Редман и извика безмълвно: ето! Това е моята къща!
Усети как в небето някаква огромна река променя посоката си.
Добре! — помисли си Уил.
Ръката му завъртя дръжката на старата врата. О, Боже, помисли си той, ами ако те са вътре и ме чакат?
Вратата се разтвори към мрака.
Из този мрак прелитаха прашинки, паяжини потрепваха като струни на арфа. Нищо друго.
Прескачайки през две стъпала, Уил тичешком изкатери порутеното стълбище, заобиколи и изскочи на покрива, където скри оръжията си зад комина и се изправи в цял ръст.
Балонът, зелен като тиня, изрисуван с грамадни изображения на крилати скорпиони, древни феникси, пушеци, огньове и буреносни облаци, спусна с хъхрене ракитовия си кош.
Вещице, помисли си Уил, насам!
Усойната сянка го блъсна като прилепово крило.
Уил залитна. Размаха ръце. Сянката беше почти като черна плът, готова за нов удар.
Той падна. Вкопчи се в комина.
Сянката го обгърна, слизайки все по-надолу.
Сред този облачен мрак беше студено като в морска пещера.
Но изведнъж вятърът сам промени посоката.
Вещицата изсъска от безсилен гняв. Балонът се понесе в широк кръг.
Вятърът! — трескаво помисли момчето. Той е на моя страна!
Не, не си отивай! — помисли то. Върни се.
Защото се боеше, че тя е надушила плана му.
И наистина беше така. Тя изгаряше от нетърпение да докопа замисъла му. Сумтеше, жадно гълташе въздух. Уил видя как пръстите й играят из въздуха, сякаш изследват формите на застинал восък. Вещицата извърташе длани ту надолу, ту нагоре, като че той бе малка печка, горяща далече в долния свят, и тя идваше да се сгрее на топлината му. Когато кошът се люшна нагоре като махало, Уил видя нейните слепи, здраво зашити очи, ушите с мъх в тях, бледата, сбръчкана като кайсия уста, мумифицираща въздуха, който вдишваше, опитвайки да усети на вкус какво нередно има в цялата работа, в мислите на момчето. Това момче беше прекалено добро, прекалено рядко, прекалено чудесно, прекалено достъпно! Значи нещо не беше наред и тя го знаеше!
Разбирайки това, вещицата затаи дъх.
Което накара балона да застине неподвижно, увиснал между вдишване и издишване.
Трепетно, неуверено, вещицата събра смелост да вдиша. Натовареният балон слезе надолу. Издиша — в дъха й нямаше и следа от водна па̀ра — и балонът се издигна!
Настана миг на изчакване, влажният кисел дъх се затаи в съсухрените тъкани на нейното дребничко тяло.
Уил вдигна разперена длан, опря палец в носа си и размърда пръсти.
Тя засмука въздух. Тежестта на въздишката повлече балона надолу.
По-близо! — помисли си той.
Но тя предпазливо описа нов кръг, усещайки острия мирис на адреналин, извиращ от порите му. Уил се въртеше, без да изпуска от поглед балона. Олюля се. Ти! — помисли си той. Искаш да ми призлее! Затова ме въртиш, нали? Да ми се завие свят?
Оставаше само една последна възможност.
Уил застана съвсем неподвижен, с гръб към балона.
Вещице, помисли си той, не можеш да устоиш.
Усещаше звука на зеления тинест облак, на завързаната торба с прокиснал въздух, мишето поскръцване на ракитови клонки, а хладната сянка пълзеше по краката му, после по гърба, по шията.
Близо!
Вещицата си пое дъх, тегло, нощен товар, баласт от звезди и студен вятър.
По-близо!
Слонската сянка погали ушите му.
Той побутна оръжията си.
Сянката го обгърна.
Паяк докосна косата му — нейната ръка?
Задържайки крясъка в гърлото си, Уил се завъртя.
Вещицата се пресягаше от коша само на крачка от него.
Той се наведе. Грабна.
Вещицата се опита да изпусне дъха си с вик, когато надуши, усети, разбра какво е стиснал в ръце.
Но от ужас тя се обърка, ахна навътре, засмука тегло, натовари балона. Кошът се провлачи по покрива.