Уил изпъна тетивата, изпълнен с една-единствена жажда — за унищожение.
Лъкът се пречупи на две. Уил гледаше неизстреляната стрела в ръцете си.
Вещицата изпусна мощна въздишка на облекчение и триумф.
Балонът се стрелна нагоре. Сухо шумолящият, натоварен кош блъсна Уил.
Вещицата нададе нов крясък на безумна радост.
Вкопчен в ръба на коша, Уил отметна свободната си ръка и с всичка сила запрати стрелата нагоре, към плътта на балона.
Вещицата се задави. Замахна с нокти към лицето му.
В този миг острието, сякаш след цял час полет, проряза мъничка дупка в балона. Стрелата бързо потъна навътре, като в грамадна пита зелено сирене. Повърхността продължи да се цепи, разтвори се като широка усмивка през цялата ширина на гигантската круша, а сляпата вещица бръщолевеше, стенеше, хапеше устни, пищеше отчаяно; Уил риташе с крака и висеше, вкопчил здраво ръце в преплетените пръти; а балонът виеше, пъхтеше, хълцаше, жалеше собствената си бърза газова смърт, защото въздухът от подземията излиташе с рев навън, драконовият дъх изтичаше и торбата се свиваше все повече и повече.
Уил разтвори пръсти. Пространството засвистя около него. Той се завъртя, блъсна керемидите, плъзна се по наклонения стар покрив надолу към водосточната тръба, където краката му изхвръкнаха в пустотата, той впи пръсти в тръбата, задържа се, усети я как стене, поддава, и в същото време огледа небето, за да види как балонът свисти, сбръчква се, лети нагоре като ранен звяр да скрие ужасените си въздишки сред облаците — прострелян мамут, който не желае да издъхне, ала въпреки това бълва в страховит поток зловонните си ветрове.
Всичко това стана за миг. После Уил размаха ръце и крака в пространството и нямаше време да се зарадва на изникналото отдолу дърво, което го блъсна, одраска го, но прекрати падането с пружинираща плетеница от вейки и клони. Той увисна като пленено хвърчило с лице нагоре, към луната, и изтощен, вече без да бърза, чу последните жалби на вещицата докато балонът с нечовешки ридания я носеше по спирала все по-далече от къщата, улицата, града.
Разкъсаната усмивка на балона вече бе станала необятна и с нея той бродеше обезумял из небесата, за да умре на ливадата, откъдето бе литнал, падайки далече от спящите в неведение къщи.
Дълго време Уил не помръдна. Висеше в прегръдката на клоните и се боеше, че може да пропадне и да се пребие на черната земя долу, затова първо изчака парният чук в главата му да престане да блъска.
Ударите на сърцето му го разтърсваха, готови да го изтръгнат от несигурната опора, ала той се радваше да ги чува, да знае, че е жив.
Накрая се успокои, раздвижи много внимателно ръце и крака, мислено изрече молитва и слезе надолу по дървото.
31.
През останалата част от нощта не се случи нищо особено.
32.
Призори огромна колесница изгромоля по каменните небесни пътища с тътен и искри. Дъждът тихичко се посипа по градските покриви, разсмя се из водостоците и заговори на странни подземни езици под прозорците, зад които Джим и Уил сънуваха разпокъсани сънища, измъкваха се от един, пробваха друг, ала откриваха, че всички те са скроени от едно и също черно, мухлясало сукно.
Сред монотонното трополене на капките се случи и още нещо:
Насред разкаляния панаир въртележката изведнъж се разтърси и оживя. Калиопата изпусна облак зловонни музикални изпарения.
Може би само един човек в града чу и се досети, че въртележката работи отново.
Вратата на мис Фоли се отвори и затвори; забързаните й стъпки се отдалечиха по улицата.
После дъждът заплющя с пълна сила, а светкавици заиграха нескопосан танц над ту напълно разкритите, ту навеки изчезващи околности.
В дома на Джим, в дома на Уил настана час за закуска и дъждът потропваше по прозорците, а зад тях имаше тихи разговори, малко викове и пак тихи разговори.
В девет и петнайсет Джим се измъкна навън под неделния дъжд с дъждобран, качулка и галоши.
Той постоя, загледан към покрива, където вече нямаше помен от следата на грамадния охлюв. После впи поглед във вратата на Уил, за да я накара да се отвори. Вратата се подчини. Уил изникна на прага. Последва го гласът на баща му:
— Искаш ли да дойда и аз?
Уил решително поклати глава.
Под поройния дъжд двете момчета крачеха сериозно и бавно към полицейския участък, където трябваше да поговорят с мис Фоли и да се извинят още веднъж, но засега просто вървяха с ръце в джобовете и мислеха за вчерашните страховити загадки. Накрая Джим наруши мълчанието:
— Снощи, след като измихме покрива и най-сетне успях да заспя, сънувах погребение. То се задаваше по главната улица като делегация.