— Или… като цирков парад?
— Точно така. Хиляда души, всичките с черни палта, черни шапки, черни обувки и един ковчег, дълъг дванайсет метра!
— Стига бе!
— Точно така! Помислих си: кое е дълго дванайсет метра и трябва да се погребва?! И в съня изтичах и надникнах в ковчега. Не се смей.
— Не ми е до смях, Джим.
— В дългия ковчег лежеше нещо голямо, дълго и сбръчкано като слива или като грамаден грозд, изсъхнал на слънце. Като изсушена кожа от великанска глава.
— Балонът!
— Хей! — Джим спря. — Ти сигурно си сънувал същия сън! Но… балоните не умират, нали?
Уил мълчеше.
— И не им правят погребения, нали?
— Джим, аз…
— Проклетият балон, проснат като хипопотам, на който някой е изпуснал въздуха…
— Джим, снощи…
— Размахват се черни пера, оркестърът удря с палки от черна слонова кост по барабани, покрити с черно кадифе, леле, леле! И отгоре на всичко тая сутрин трябваше да стана и да кажа на мама, не всичко, но достатъчно, за да се разплаче, после да вика и пак да плаче, жените страшно обичат да плачат, нали? И ме нарече малолетен престъпник, но… ние не сме сторили нищо лошо, нали, Уил?
— Малко остана някой да се повози на въртележката.
Джим закрачи напред под дъжда.
— Мисля, че вече изобщо не ми се иска.
— Мислиш?! След всичко това?! Божичко, чакай да ти кажа. Вещицата, Джим, балонът! Снощи аз съвсем сам…
Но не успя да разкаже.
Не успя да каже как прониза балона и той отлетя да умре сред пустото поле, мъкнейки сляпата старица със себе си.
Не успя, защото, както вървяха под студения дъжд, двамата чуха печален звук.
Минаваха покрай един празен терен, в дъното на който се извисяваше грамаден дъб. Под него се спотайваха дъждовни сенки… и звукът.
— Джим — каза Уил, — някой… плаче.
— Не.
Джим продължи напред.
— Там има малко момиченце.
— Не. — Джим не желаеше да погледне. — Какво ще търси малко момиченце под дърво в тоя дъжд? Идвай.
— Джим! Чуваш я!
— Не! Не чувам, не чувам!
Но тогава плачът се раздаде по-силно над мъртвата трева, полетя през дъжда като тъжна птица и Джим трябваше да се обърне, защото Уил крачеше през купчинките камъни и чакъл.
— Джим… този глас… познавам го!
— Уил, не отивай!
И Джим не помръдна, но Уил продължи да се препъва през камъните докато стигна до сянката на дъждовното дърво, където небето падаше, потъваше в есенните листа и се процеждаше на лъскави поточета по клони и дънер, и клекнало там едно малко момиченце закриваше лицето си с шепи и плачеше, сякаш градът бе изчезнал заедно с всички хора, а то самото се бе изгубило в някаква страшна гора.
А Джим най-сетне се приближи неохотно, спря до ръба на сянката и попита:
— Коя е?
— Не знам — каза Уил, но усети как в очите му напират сълзи, защото една част от него вече се досещаше.
— Не е Джени Холдридж, нали?
— Не.
— Джейн Франклин?
— Не. — Устата му беше безчувствена като от упойка, езикът му едва се превърташе зад изтръпналите устни. — Не…
Като ги усети наблизо, момиченцето зарида още по-силно, но все още не вдигаше очи.
— Аз… аз… помощ… никой няма да ми помогне… аз… това не ми харесва…
После малката събра сили, поуспокои се и вдигна лице. Очите й бяха подути от плач. Отначало се стресна, като видя двете момчета, после възкликна:
— Джим! Уил! О, Боже, това сте вие!
Тя сграбчи ръката на Джим. Той се задърпа назад с вик:
— Не! Не те познавам, пусни ме!
— Уил, помогни ми, Джим, о, не си отивайте, не ме оставяйте! — хълцаше задавено тя и от очите й бликнаха нови сълзи.
— Не, не, недей! — изкрещя Джим, изскубна се, падна, скочи на крака с юмрук, вдигнат за удар. Спря разтреперан и отпусна ръка. — О, Уил, Уил, да се махаме оттук. Съжалявам, о, Боже, Боже.
Момиченцето в сянката на дървото отскочи назад, разшири очи, за да разгледа двете момчета сред влагата, хвана лактите си и ги разклати напред-назад, сякаш утешаваше невидимо бебе… скоро можеше да запее тихичко и да продължи да пее така, самичко под мрачното дърво, завинаги, и никой не би могъл да се присъедини към тази песен или да я спре.
— Някой трябва да ми помогне… някой трябва да помогне на нея… — плачеше детето като за мъртвец, — някой трябва да й помогне… никой не иска… никой не помага… ако не на мен, помогнете на нея… страшно… страшно…
— Тя ни познава! — каза Уил, приведен към момиченцето, но обърнат към Джим. — Не мога да я оставя!
— Лъже! — отвърна яростно Джим. — Лъже! Не ни познава! Никога не съм я виждал!