— Тя си отиде, върнете я, тя си отиде, върнете я — плачеше момиченцето със затворени очи.
— Кого да намерим?
Уил се отпусна на коляно и събра смелост да докосне детето. Момиченцето се вкопчи в ръката му. Почти веднага то разбра, че е сбъркало, защото Уил опита да се изтръгне, затова го пусна и зарида, докато той чакаше, а по-настрани Джим стоеше сред мъртвата трева и подвикваше, че трябва да си вървят, че това не му харесва и трябва, трябва да си вървят.
— О, тя се загуби — хълцаше момиченцето. — Избяга на онова място и повече не се върна. Ще я намерите ли, моля ви, моля ви?…
Треперейки, Уил докосна бузата на детето.
— Хайде, стига — прошепна той. — Всичко ще бъде наред. Ще намеря помощ — нежно добави той. Детето отвори очи. — Аз съм Уил Холуей, помниш ли? Честна дума, ще се върнем. Десет минути. Но не бива да ходиш никъде. — Момиченцето поклати глава. — Ще ни чакаш ли тук под дървото?
Детето безмълвно кимна. Уил се изправи. Това простичко движение изплаши момиченцето и то се сви. Затова Уил поизчака, после каза:
— Знам коя си. — Видя как познатите големи сиви очи се разтварят широко върху малкото измъчено личице. Видя дългата, намокрена от дъжда черна коса и бледите бузи. — Знам коя си. Но трябва да проверя.
— Кой ще повярва? — проплака детето.
— Аз вярвам — каза Уил.
И тя пак се отпусна до дървото с ръце в скута, разтреперана, съвсем слабичка, съвсем пребледняла, съвсем изгубена, съвсем малка.
— Сега може ли да тръгвам? — попита той.
Тя кимна.
И той тръгна.
На края на терена Джим потропваше смаяно, почти не на себе си от възмущение и категоричност.
— Не може да бъде!
— Истина е — каза Уил. — Очите. По тях си личи. Както беше с мистър Кугър и злото момче… Има един начин да се уверим. Идвай!
Той поведе Джим през града и накрая двамата спряха пред къщата на мис Фоли, огледаха тъмните прозорци в утринния сумрак, изкачиха се по стъпалата и натиснаха звънеца един, два, три пъти.
Тишина.
Вратата изстена и съвсем бавно се завъртя на пантите.
— Мис Фоли? — тихо подвикна Уил.
Нейде навътре в къщата дъждовни сенки потрепваха по далечни прозорци.
— Мис Фоли?…
Двамата стояха в антрето пред вратата с мънистения дъжд и слушаха как мощните тавански греди въздишат под пороя.
По-високо:
— Мис Фоли!
Но само мишките в топлите си гнезда зад стените отвърнаха с тихичко стържене.
— Излязла е да пазарува — каза Джим.
— Не — възрази Уил. — Знаем къде е.
— Мис Фоли, знам, че сте тук! — изкрещя Джим с внезапна ярост и се втурна нагоре по стълбището. — Излезте веднага!
Уил го изчака да претърси навсякъде и бавно да се върне долу. Докато Джим слизаше от последното стъпало, двамата чуха през отворената врата да долита музика с дъх на свеж дъжд и стара трева.
Сред хълмовете калиопата на въртележката свиреше Погребалния марш наопаки.
Джим отвори по-широко вратата и застана под музиката както понякога човек застава под дъжда.
— Въртележката! Поправили са я!
Уил кимна.
— Тя навярно е чула музиката и е излязла на разсъмване. Нещо се е объркало. Може въртележката да не е била съвсем поправена. Може би непрекъснато стават злополуки. Както с търговеца на гръмоотводи, дето е преобърнат наопаки и съвсем смахнат. Може би панаирът обича злополуките заради тръпката. Или пък нарочно са й сторили нещо. Може би са искали да узнаят повече за нас, имената ни, къде живеем, или пък са искали да им помогне да ни причинят зло. Кой знае какво? Може би тя е взела да подозира нещо или се е уплашила. Тогава просто са й дали повече, отколкото е поискала.
— Не разбирам…
Но сега, на прага, под студения дъжд, имаха време да си помислят за страха на мис Фоли от Огледалния лабиринт, за това как съвсем неотдавна е била сама на панаира, и може би е крещяла, когато най-сетне са й сторили нещо, въртяла се е в кръг, и още, и още, твърде много години, повече, отколкото е мечтала, и тия години са я изтрили докрай, оставили са я разголена, мъничка, сама и объркана, защото дори сама себе си не познава, и продължава да се върти, да се върти, докато изтекат всички години и въртележката се разтърси и спре като колело на рулетка, и няма печалба, няма загуба, и няма къде да отиде, няма как да разкаже за странното, и няма какво да стори, освен… да плаче сама под дървото и есенния дъжд…
Уил си мислеше за това. Джим си мислеше за това и каза:
— Ох, клетата… клетата…
— Трябва да й помогнем, Джим. Кой друг ще повярва? Ако каже на някого: „Аз съм мис Фоли!“, ще отвърнат: „Я се махай! Мис Фоли напусна града, изчезна! Махай се, момиченце!“ О, Джим, бас държа, че тази сутрин е тропала на десет врати да търси помощ, плашила е хората с писъците и крясъците си, после се е предала и е избягала да се скрие под онова дърво. Полицаите сигурно вече я търсят, но каква полза? Тя е просто едно объркано и разплакано момиченце, ще я затворят и ще полудее. Онези от панаира знаят как да те смачкат, та да не можеш да им отвърнеш на удара. Просто те разтръскват и променят дотолкова, че никой никога да не те познае, а после те пускат на свобода — хайде, върви, приказвай, само че хората така се плашат от теб, че изобщо не слушат. Само ние я чуваме, Джим, само ти и аз, и в момента се чувствам като че току-що съм глътнал суров плужек.