За последен път се озърнаха към сянката на дъжда, плачещ по прозорците на всекидневната, където учителката неведнъж им бе поднасяла курабийки и топъл шоколад, и им махаше за довиждане от прозореца, и крачеше из града с високо вдигната глава. После прекрачиха навън, затвориха вратата и изтичаха към празното място.
— Трябва да я укрием, докато измислим как да помогнем…
— Да помогнем? — изпъхтя Джим. — Та ние не можем дори да помогнем на себе си!
— Трябва да има оръжия — тук, под носа ни, просто не ги виждаме…
Двамата спряха.
През туптенето на сърцата си чуваха някакво помощно туптене. Стенеха медни тръби. Блееха тромбони. Стадо туби връхлиташе в слонска атака, подплашено от незнайно какво.
— Панаирът! — ахна Джим. — Как не се сетихме! Той може да дойде направо в града. Парад! Или онова погребение на балона, което сънувах?
— Не е погребение и само прилича на парад, всъщност търсят нас, Джим, нас или мис Фоли, ако искат да си я върнат! Могат да маршируват по която си искат улица, натруфени и изпъчени, да шпионират в движение под звуците на тръби и тъпани! Джим, трябва да я измъкнем преди…
И двамата хукнаха по уличката, ала внезапно спряха и отскочиха да се укрият в храстите.
В края на уличката, между тях и празното място с голямото дърво, се нижеше шумно и тържествено шествие — оркестърът на панаира, каруците със зверове в клетки, клоуните, уродите и тъй нататък.
Навярно изтекоха пет минути, докато парадът отмина. Дъждът и облаците сякаш го последваха. Пороят престана. Громоленето на барабани заглъхна. Момчетата притичаха по уличката, прекосиха главната улица и спряха пред изоставения терен.
Под дървото нямаше момиченце.
Обиколиха го от всички страни, вгледаха се нагоре, но не посмяха да повикат детето по име.
После ужасно изплашени побягнаха да се скрият нейде в града.
33.
Телефонът иззвъня.
Мистър Холуей вдигна слушалката.
— Тате, обажда се Уили, не можем да отидем в полицията, днес може да не се приберем, кажи на мама, кажи и на майката на Джим.
— Уили, къде си?
— Трябва да се скрием. Те ни търсят.
— Кои са те, за Бога?
— Не искам да се замесваш, тате. Трябва да повярваш, че ще се крием само един ден, най-много два, докато си отидат. Ако се приберем, те ще ни проследят и ще наранят теб или мама, или майката на Джим. Трябва да тръгвам.
— Уили, недей!
— О, тате — каза Уил. — Пожелай ми късмет.
Щрак.
Мистър Холуей погледна навън към дърветата, къщите, улиците и чу далечна музика.
— Уили — каза той на мъртвия телефон. — Късмет.
Сложи си шапката и палтото, и излезе в странните, ярки, дъждовни слънчеви лъчи, които изпълваха студения въздух.
34.
В този неделен предобед, когато камбаните на всички църкви кънтяха и мощните им звуци се сблъскваха и обсипваха от небето целия град вместо отминалия вече дъжд, дървеният индианец чероки пред магазинчето за тютюн гордо изправяше глава — по украсата му от пера блестяха росни перли, — без да обръща внимание нито на католическите камбани, нито на баптистките, нито на упорито наближаващите слънчевоярки цимбали — тътнещото езическо сърце на панаирджийския оркестър. Тържествените удари на барабаните, бабешкият писък на калиопата, сенчестото тътрене на създания, далеч по-странни от него, не отклониха жълтия орлов поглед на индианеца. Ала все пак барабаните разбуниха църквите и отвътре наизскачаха тумби момчета, любопитни и жадуващи за всяка кротка или щура промяна, тъй че когато църковните камбани прекратиха своя дъжд от сребро и желязо, вдървените от седене тълпи се превърнаха в развеселени, волни тълпи, докато край тях с пърхащи знамена, с лъвска походка и тромава слонска стъпка се изнизваше карнавалното шествие — демонстрация на излъскана мед и пищно кадифе.
Дървената томахавка на индианеца хвърляше сянка върху желязна решетка, вградена в тротоара пред магазинчето за тютюн. Година след година хората минаваха с тих метален екот по тази решетка, изхвърляйки тонове опаковки от ментова дъвка, златни пръстенчета от пури, изгорели кибритени клечки, угарки и дребни монети, които завинаги изчезваха долу.