Пухкавите пръстчета на хлапето сочеха през решетката.
Махай се.
Мистър Череп се отдалечи.
Слава Богу, помисли си Уил, после ахна:
— О, не!
Защото изведнъж с провлачена походка се зададе джуджето и зашитите по мръсната му риза звънчета тихо дрънчаха, жабешката му сянка се тътреше под него и очите му бяха като строшени късчета от кафяво стъклено топче, ту съвсем открито и явно безумни, ту безумни с дълбока скръб и безнадеждна, погребана загуба; тия очи диреха нещо, което не може да се намери, някакво загубено „аз“, в един миг търсеха изчезнали момчета, в следващия отново се озъртаха за изгубената самоличност, и двете части на дребния, смачкан човечец се бореха да завладеят шарещите очи — насам, натам, наоколо, нагоре, надолу, едното се ровеше в миналото, другото в настоящето.
— Мамо! — каза хлапето.
Джуджето спря и се вгледа в момчето, не по-едро от него.
Уил се отметна назад, опита се да прилепи тялото си в бетона. Усети как Джим прави същото, без да се движи реално, но движейки ума си, душата, тласкайки ги към мрака, за да се скрие от малката драма горе.
— Идвай, момче! — раздаде се женски глас.
Нечия ръка дръпна детето настрани.
Твърде късно.
Защото джуджето гледаше надолу.
И в очите му трепкаха изгубените късчета и разхвърляните парченца от един мъж на име Фюри, който бе продавал гръмоотводи преди незнайно колко дни и години, през дългото, леко, безопасно и чудесно време, докато още го нямаше този страх.
О, мистър Фюри, помисли си Уил, какво са ви сторили. Хвърлили са ви под парен чук, смачкали са ви в стоманена преса, изстискали са сълзите и писъците от вас, затворили са ви като дяволче в кутия, притиснат отвсякъде, докато не е останало нищо от вас, мистър Фюри… нищо освен това…
Джудже. И лицето на джуджето сега беше още по-малко човешко, почти като машина; всъщност приличаше на фотоапарат.
Невиждащите очи се свиха, разтвориха се към мрака. Щрак. Две лещи се разшириха — свиха се с течна бързина: моментална снимка на решетката.
Може би снимка и на това под нея?
Метала ли гледа, помисли си Уил, или пролуките между метала?
За един дълъг миг съсипаната и смачкана глинена кукла на име Джудже приклекна, макар че оставаше права. Обективите на очите бяха изцъклени и широко разтворени, може би още фотографираха?
Тия камери в очите на джуджето всъщност изобщо не виждаха Уил и Джим, само улавяха техните форми, цветове и размери. Всичко това се запазваше в мрачната кутия на черепа. По-късно — колко по-късно? — образът щеше да бъде проявен от безумния, мъничкия, разсеяния, заблудения и загубен гръмоотводен ум. Тогава наистина щеше да се види какво има под решетката. А после? Разкритие! Мъст! Погибел.
Цък-трак-щрак.
Нейде наблизо със смях притичаха деца.
Повлечено от тичащата им радост, джуджето дете се понесе подир тях. После безумно се изтръгна, опомни се и тръгна да дири нещо, без само да знае какво.
Заоблаченото слънце лееше светлина из цялото небе.
Стегнати в прорязвания от ивици светлина кладенец, двете момчета тихичко дишаха през стиснати зъби.
Джим сграбчи с всичка сила ръката на Уил.
Двамата чакаха още очи да дойдат и да претърсят стоманената решетка.
Петте синьо-червено-зелени татуирани очи едновременно се отдръпнаха от тезгяха.
Отпивайки глътка от третото си кафе, Чарлс Холуей лекичко се завъртя на табуретката.
Илюстрования човек го гледаше.
Чарлс Холуей кимна.
Илюстрования човек не кимна, не мигна, само го зяпаше втренчено, докато на чистача му се прииска да извърне глава, но не го стори, само гледаше колкото се може по-спокойно наглия натрапник.
— Какво ще поръчате? — попита собственикът.
— Нищо. — Мистър Дарк се взираше в бащата на Уил. — Търся две момчета.
Кой ли не ги търси? Чарлс Холуей стана, плати и излезе.
— Благодаря, Нед.
Мимоходом забеляза, че човекът с татуировките вдига ръце към Нед с дланите напред.
— Момчета? — попита Нед. — Колко големи?
Мистър Дарк гледаше как Чарлс Холуей се отдалечава зад витрината.
Нед заговори.
Но Илюстрования човек не го чуваше.
Навън бащата на Уил тръгна към библиотеката, спря, тръгна към сградата на съда, спря, изчака някакъв прилив на здрав разум да го упъти, опипа джоба си, не откри цигари и тръгна към магазинчето за тютюн.
Джим погледна нагоре, видя познати крака, бледо лице, прошарена коса.
— Уил! Татко ти! Обади му се. Той ще ни помогне!
Уил не можеше да проговори.
— Аз ще му се обадя!
Уил блъсна ръката на Джим и яростно поклати глава. Не!
— Защо не? — произнесе Джим само с устни.