— Сър, нали не искате те да пропуснат?…
— Не, но…
— Но, но, но? — Мистър Дарк се извиси по-наблизо, великолепен с картинната си плът, и очите му, очите на всички негови зверове и злощастни създания пронизваха ризата, сакото, панталоните, приковаваха стария мъж, блъскаха го с огън, фиксираха го с хиляди антени. Мистър Дарк тласна длани напред. — Но?
Търсейки спасителна сламка, мистър Холуей захапа пурата.
— За момент си помислих…
Дива радост обзе мистър Дарк.
— Какво си помислихте?
— Едното от тях приличаше…
— На кого?
Няма търпение, помисли си Уил. Виждаш го, тате, нали?
— Господине — каза бащата на Уил, — какъв е тоя зор заради някакви си момчета?
Усмивката на мистър Дарк се стопи като захарен памук.
Джим се сви до размерите на джудже, Уил се смачка като дребосък, двамата гледаха нагоре и чакаха.
— Сър — обиди се мистър Дарк, — така ли наричате моя ентусиазъм? Зор?
Бащата на Уил забеляза как мускулите по ръцете му се изпъват и стягат като корабни въжета, как се гърчат, сякаш отвътре имаше татуирани усойници и гърмящи змии.
— Една от тия картинки — изрече провлачено мистър Холуей — прилича на Милтън Блумкуист.
Мистър Дарк сви юмрук.
Ослепителна болка проряза главата на Джим.
— Другата — добави със скучен глас бащата на Уил — прилича на Ейвъри Джонсън.
О, тате, помисли Уил, велик си!
Илюстрования човек сви другия юмрук.
Желязно менгеме стегна главата на Уил и той едва се удържа да не изкрещи.
— И двете момчета — довърши мистър Холуей — се преселиха в Милуоки преди няколко седмици.
— Вие — изрече студено мистър Дарк — лъжете.
Бащата на Уил искрено се потресе.
— Аз? И да съсипя радостта на победителите?
— Истината е — каза мистър Дарк, — че преди десет минути узнахме имената на двете момчета. Просто исках да проверя още веднъж.
— Е? — попита недоверчиво бащата на Уил.
— Джим — каза мистър Дарк. — Уил.
Джим се сгърчи в тъмното. Уил затвори очи и сви глава между раменете си.
Лицето на бащата на Уил бе като езеро, в което двете имена потънаха като черни камъчета, без да оставят кръгове.
— Само малките имена? Джим? Уил? Много Джимовци и Уиловци има тук, трябва да са поне двеста в град като нашия.
Свит, сгърчен, Уил се запита: кой им е казал? Мис Фоли? Но нея я нямаше, опустялата й къща бе пълна с дъждовни сенки. Само още един човек…
Момиченцето, което приличаше на мис Фоли и плачеше под дървото? Момиченцето, което така ни изплаши? — запита се той. През последния половин час тия от шествието са я открили, а тя, след като е плакала с часове, би сторила всичко, би казала всичко, стига само да може с музика, с подскачащи коне, с вихрено въртене на целия свят отново да я състарят, да я направят висока, да спрат сълзите, да спрат целия този ужас и да я направят каквато беше. Дали панаирът е дал лъжливи обещания, когато са я открили под дървото и тичешком са я отвели? Или разплаканото момиченце не е казало всичко, защото…
— Джим, Уил — повтори бащата на Уил. — Само малките имена. А фамилии?
Мистър Дарк не знаеше фамилиите.
Неговата вселена от чудовища бълваше по кожата му фосфоресцираща пот, изливаше киселина под мишниците, вонеше, блъскаше се между нозете му с железни сухожилия.
— Вижте сега — продължи бащата на Уил със странно, съвсем ново и невероятно приятно за него спокойствие, — мисля, че лъжете. Не знаете фамилиите. Но защо един чужденец от панаира ще лъже точно мен на тая уличка сред някакво си затънтено градче?
Илюстрования човек яростно стисна два изрисувани юмрука.
Бащата на Уил с пребледняло лице се взираше в тия злобни, сплетени пръсти, кокалчета, нокти, забити в дланите, където яростта пазеше лицата на двете момчета, стегнати в мрачно менгеме, здраво притиснати в затвора от плът.
Долу две сенки се гърчеха в агония.
Илюстрования човек изтри от лицето си всяко чувство, остана единствено безметежност.
Но тъмна капка се отрони от десния му юмрук.
Тъмна капка се отрони и от левия му юмрук.
Капките изчезнаха през стоманената решетка на тротоара.
Уил ахна. Нещо влажно улучи лицето му. Той притисна към него длан, после погледна.
Влагата върху лицето му беше яркочервена.
Той се озърна към Джим, който сега също лежеше неподвижно, защото белязването им — реално или въображаемо — изглеждаше приключило и двамата вдигнаха очи нагоре, където обувките на Илюстрования човек избиваха искри от решетката с глухо стържене на стомана върху стомана.
Бащата на Уил видя как кръвта се стича от стиснатите юмруци, но се застави да гледа само лицето на Илюстрования човек, докато изричаше: