— Съжалявам, не мога да ви помогна.
Откъм ъгъла зад Илюстрования човек с неясно бръщолевене се зададе гадателката, Прашната вещица, облечена в пъстри цигански цветове, със сновящи из въздуха пръсти, восъчно лице и тъмносини очила пред очите.
Миг по-късно Уил погледна нагоре и я видя. Не е мъртва! — помисли си той. Отнесена, натъртена, паднала, да, но сега се връща и е озверяла. Господи, да, озверяла е и търси специално мен!
Бащата на Уил я видя. Кръвта му инстинктивно забави хода си, разля се като желе в гърдите му.
Хората весело й правеха път, смееха се и коментираха нейния пъстър, макар и дрипав костюм, мъчеха се да запомнят какво бръщолеви, та да го разкажат по-късно. Тя се движеше и пръстите й опипваха града като някакъв невероятно сложен и пищен гоблен. И напяваше:
— Знам за кого ще се омъжите. Знам за кого ще се ожените. Знам ви целия живот. Вижте ме, аз знам. Чакам ви на панаира. Ще ви кажа цвета на очите му. Ще ви кажа цвета на лъжите й. Ще ви кажа цвета на целта му. Ще ви кажа цвета на душата й. Хайде, не бягайте. Вижте ме, вижте ме на панаира.
Изумени деца, впечатлени деца, доволни родители, крайно развеселени родители, всички я гледаха — а циганката от праха на живота продължаваше да пее. Времето крачеше в нейния дрезгав шепот. Тя създаваше и разкъсваше между пръстите си микроскопични паяжини, та с тях да усеща прелитащите прашинки, отлитащия човешки дъх. Докосваше крилцата на мухите, душите на невидимите бактерии, всички петънца, буболечки и слюдения слънчев дъжд, пропит с движение и още много потайни вълнения.
Костите на Уил и Джим тихо изпукаха, когато двете момчета се свиха долу, чувайки нейния глас:
— Сляпа, да, сляпа. Но виждам каквото виждам. Виждам къде съм — тихо каза вещицата. — Ето един мъж, дето носи сламена шапка през есента. И… я, ето го мистър Дарк и… някакъв старец… някакъв старец…
Не е толкова стар! — извика мислено Уил, примигвайки нагоре към тримата, където вещицата спря и сянката й падна върху скритите момчета като влажна, студена жаба.
— … старец…
Мистър Холуей се разтърси, сякаш в корема му един подир друг се впиваха хладни ножове.
— … старец… старец… — повтаряше вещицата. После млъкна за миг. — А… — Космите в ноздрите й настръхнаха. Тя зяпна да усети вкуса на въздуха. — А…
Илюстрования човек трепна.
— Чакай!… — въздъхна вещицата.
Пръстите й драскаха по невидима черна дъска във въздуха.
Уил усети, че е готов да скимти, да лае, да хленчи като сритано куче.
Пръстите й бавно слизаха надолу, опипваха спектри, претегляха светлината. Само след миг показалецът можеше да посочи решетката на тротоара, подсказвайки: там! там!
Тате! — помисли си Уил. Направи нещо!
— Сега…
Пръстите на вещицата затрептяха.
— Сега! — изрече високо бащата на Уил.
Вещицата подскочи.
— Сега да ви кажа аз, това е чудесна пура! — провикна се бащата на Уил и тържествено се завъртя към гишето.
— Тихо — рече Илюстрования човек.
Момчетата гледаха нагоре.
— Сега…
Вещицата душеше вятъра.
— А, тя изгаснала! Трябва да я запаля пак!
Мистър Холуей пъхна пурата във вечното синкаво пламъче.
— По-тихо… — помоли мистър Дарк.
— А вие пушите ли? — попита тате.
От удара на тия мощно изригващи и прекомерно сърдечни думи вещицата измъчено отпусна ръка край себе си, избърса потта от нея както човек бърше антена за по-добро приемане, после отново я вдигна. Ноздрите й ловяха вятъра.
— Ах!
Бащата на Уил издуха плътна струя тютюнев дим. Пушекът обгърна старицата като буреносен облак.
— Гъх! — задави се тя.
— Тъпа твар! — кресна Илюстрования човек, но момчетата долу така и не разбраха дали има предвид мъжа или жената.
— Хайде да ви черпя една!
Мистър Холуей духна още дим и подаде на мистър Дарк пура.
Вещицата кихна гръмогласно, отдръпна се, залитна назад. Илюстрования човек сграбчи ръката на тате, разбра, че е прекалил, пусна го и не му остана нищо друго, освен да последва циганката след това позорно и напълно неочаквано поражение. Но зад гърба си чу бащата на Уил да казва:
— Желая ви приятен ден, сър!
Не, тате! — помисли си Уил.
Илюстрования човек се върна назад.
— Името ви, сър? — прямо попита той.
Не му казвай! — помисли си Уил.
Бащата на Уил се поколеба за момент, извади пурата от устата си, изтръска пепелта и тихо отвърна:
— Холуей. Работя в библиотеката. Наминете някой път.
— Непременно, мистър Холуей. Ще намина.
Вещицата чакаше на ъгъла.