Навън градът вдишваше и издишваше с ритъма на панаира, стотици хора минаваха край мястото, където Джим и Уил лежаха проснати в храстите отстрани на библиотеката, ту надигайки глави, ту отново забивайки носове във влажната земя.
— Внимавай!
Двамата се снишиха в тревата. От другата страна на улицата минаваше нещо, което можеше да е момче, можеше да е джудже, можеше да е момче с ум на джудже, можеше да е какво ли не, понесено от вятъра като съсухрено листо по тротоарите, блестящи със слюдена слана. Ала каквото и да бе, то отмина; Джим се надигна и седна, Уил остана да лежи, притиснат към добрата, спасителна пръст.
— Стига де, какво има?
— Библиотеката — каза Уил. — Сега се боя дори от нея.
Всички книги, помисли си той, струпани там, вековни, с олющена кожа, подпрени една на друга като десет милиона лешояди. Тръгнеш ли покрай мрачните рафтове, всички златни заглавия те гледат с блестящи очи. Всичко бе старо — и библиотеката, и панаирът, и баща му…
— Знам, че тате е там, но дали е наистина тате? Разбираш ли, ами ако те са дошли да го променят, да го направят лош, да обещаят нещо, което не могат да му дадат, но той вярва, че могат, и ако влезем там, и някой ден след петдесет години някой разгърне книга и ние с теб се изръсим от нея на пода като изсъхнали крилца на пеперуда, Джим, защото някой ни е смачкал и скрил между страниците, и никой не е разбрал къде сме изчезнали…
Това бе прекалено за Джим, който трябваше непременно да върши нещо, за да поддържа духа си. Преди Уил да се опомни, Джим вече блъскаше с юмруци по вратата на библиотеката. После заблъскаха и двамата, гонени от трескавото желание да избягат от тази нощ в другата, по-топла нощ с дъх на книги. Ако трябваше да избират някакъв мрак, този бе най-добър — като в стара фурна, пълна с мирис на книги, и ето, вратата се отвори и тате застана на прага с призрачната си бяла коса. Тръгнаха на пръсти по пустите коридори и Уил едва потискаше безумното желание да заподсвирква, както често правеше, когато минаваше покрай гробището по залез-слънце, а тате питаше защо са се забавили, и те се мъчеха да си припомнят всички места, където се бяха крили през този ден.
Бяха се крили в стари гаражи, бяха се крили в стари хамбари, бяха се крили на най-високите дървета, които можеха да изкатерят, но ги налегна скука и скуката беше по-лоша от страха, затова слязоха и отидоха да се явят пред полицейския шеф, поговориха си чудесно с него и това им осигури двайсет минути пълна безопасност в участъка, после Уил предложи да обиколят църквите, и те се изкатериха на всички камбанарии в града и подплашиха безброй гълъби, без да знаят дали в църквите е по-безопасно или не, особено горе, при камбаните, никой не можеше да им каже, но там се чувстваха в безопасност. Ала и там скуката ги догони, втръсна им от еднообразие и бяха готови едва ли не да се предадат на панаира просто за да се намират на работа, когато за тяхно щастие слънцето залезе. След залеза всичко стана просто чудесно — промъкваха се към библиотеката като към някогашна приятелска крепост, която може да е превзета от арабите.
— Ето ни тук — прошепна Джим и се сепна. — Защо шепна? Работното време отдавна е свършило. По дяволите!
Той се разсмя, после млъкна.
Защото му се стори, че чува тихи стъпки нейде из подземния мрак на библиотеката.
Но това бе само собственият му смях, притичващ с котешки стъпки обратно по лавиците.
В крайна сметка всички преминаха на шепот. Гъстите гори, мрачните пещери, здрачните църкви, сенчестите библиотеки, всички те са еднакви — приглушават гласовете, гасят устрема, карат те да говориш и възклицаваш тихо, за да не разбудиш призрачни двойници на гласа си, които да витаят из коридорите дълго след твоето отминаване.
Стигнаха до малката стаичка и обкръжиха масата, върху която Чарлс Холуей бе натрупал книгите и където бе чел дълги часове. Сега за пръв път погледнаха лицата си, видяха как ужасно са пребледнели и предпочетоха да не коментират.
— Да започнем от самото начало. — Бащата на Уил придърпа столове. — Моля.
И тъй, момчетата заразказваха един през друг за пътуващия продавач на гръмоотводи, предсказанието му за идващи бури, среднощния влак, внезапно оживялата ливада, огрените от луната шатри, недокоснатата, ала ридаеща калиопа, после лъчите на яркото пладне, обсипващи обикновената панаирджийска алея със стотици надошли християни, но без лъвове, на които да бъдат хвърлени, само лабиринтът, където времето чезне назад и напред сред огледалните водопади, само въртележката с надпис ПОВРЕДЕНА, стихналият час за вечеря, мистър Кугър и момчето с очи, които са виждали блестящите вътрешности на света, изтъкани от провиснали мокри грехове, и всички грехове са навързани, червясали и прогнили, момчето с очи на мъж, който живее открай време, видял е твърде много и може би иска да умре, ала не знае как…