Момчетата млъкнаха да си поемат дъх.
Мис Фоли, пак панаирът, обезумялата въртележка, древната мумия Кугър пъхти и вдишва лунно сияние, издишва сребърен прах, умира, после възкръсва на стол, където зелени мълнии блъскат и подпалват скелета му като истинска буря, само че без дъжд, карнавалното шествие, шахтата пред магазинчето за тютюн, дългото криене и накрая ето ги тук, вече приключили с разказа.
Бащата на Уил дълго седя, гледайки унесено средата на масата. После устните му потрепнаха.
— Джим, Уил — каза той. — Вярвам ви.
Момчетата с облекчение се отпуснаха на столовете.
— На всичко?
— На всичко.
Уил избърса очи.
— Леле — дрезгаво каза той. — Сега ще се разрева.
— Няма време за това! — рече Джим.
— Наистина няма време.
Бащата на Уил се изправи, натъпка лулата с тютюн, порови из джобовете си за кибрит, извади очукана устна хармоника, джобно ножче, развалена запалка и бележник, в който все се канеше да записва велики мисли, но така и не успяваше да го стори, и подреди всички тия оръжия за миниатюрна война, която можеше да бъде загубена още преди да започне. Прерови целия този жалък боклук, поклати глава, най-сетне откри кутия кибрит, запали лулата и замислено закрачи из стаята.
— Изглежда, ще трябва доста да си поговорим за един конкретен панаир. Откъде идва, къде отива, какво е замислил? Мислехме, че никога не е връхлитал нашия град. Но, Бога ми, вижте тук.
Той почука с пръст един пожълтял вестник с дата 12 октомври 1888 и плъзна нокът под следното заглавие:
— Дж. К. и Дж. М. — каза Джим. — Същите инициали като листовките из града тази седмица. Но… не може да са същите хора…
— Не може ли? — Бащата на Уил разтърка лакти. — Тръпките по кожата ми говорят обратното.
Той разгъна още стари вестници.
— 1860-а. 1846-а. Същата обява. Същите имена. Същите инициали. Дарк и Кугър, Кугър и Дарк, идват и си отиват, но само веднъж на двайсет, трийсет, четирийсет години, та хората да забравят. Къде са били през всички тия години? На път. Но не само на път. Винаги през октомври: октомври 1846, октомври 1860, октомври 1888, октомври 1910 и сегашния октомври. — Гласът му стана унесен и тих. — Пази се от есенните хора…
— Какво?
— Стар религиозен трактат. От пастор Нюгейт Филипс, ако не греша. Четох го в детството си. Чакай, как беше…
Той се опита да си припомни. Облиза устни. Припомни си.
— За някои хора есента идва рано и остава до късно в живота, където октомври идва подир септември и ноември докосва октомври, ала сетне няма Витлеемска звезда, няма радост, а вместо декември и Рождество Христово пак идват септември и старият октомври, и все тъй през годините, без зима, без пролет или възраждащо лято. За тези същества есента е единственият нормален сезон, единственото време и друг избор нямат. Откъде идват? От праха. Накъде отиват? Към гроба. Кръв ли тупти във вените им? Не — нощният вятър. Какво цъка в главите им? Червеят. Какво говори от устата им? Жабата. Какво гледа през очите им? Змията. Какво чува с ушите им? Бездната между звездите. Те пресяват човешката буря в търсене на души, изяждат плътта на разума, пълнят гробовете с грешници. Трескаво препускат напред. Като ято насекоми притичват, лазят, промъкват се, бързат, помрачават всяка луна и непременно размътват бистрите води. Паяжината ги чува, трепери — къса се. Такива са есенните хора. Пази се от тях…
След кратко мълчание двете момчета ахнаха едновременно.
— Есенните хора — повтори Джим. — Това са те. Няма грешка!
— Тогава… — Уил преглътна — … значи ние сме… летните хора?
— Не съвсем. — Чарлс Холуей поклати глава. — О, вие сте по-близо до лятото, отколкото аз. Може някога и да съм бил от чудесните летни хора, само че много отдавна. Повечето от нас са и тъй, и иначе. Августовското пладне в нас се бори да разтопи ноемврийския мраз. Оцеляваме с натрупаните скромни запаси от Четвърти юли. Но има времена, когато всички ставаме есенни хора.