— Не и ти, тате!
— Не и вие, мистър Холуей!
Той бързо се завъртя и видя как го оглеждат изпитателно — бледо момче до друго бледо момче, опрели ръце в коленете си, сякаш готови да хукнат.
— Само така си приказвам. Спокойно, момчета. Трябват ми само фактите. Уил, наистина ли познаваш татко си? Не трябва ли вие двамата да познавате мен и аз вас, щом ще се изправяме срещу тях?
— Вярно — тихо прошепна Джим. — Кой сте вие?
— Знаем кой е, по дяволите! — възрази Уил.
— Наистина ли? — попита бащата на Уил. — Хайде да видим. Чарлс Уилям Холуей. Нищо особено няма в мен, само дето съм на петдесет и четири, а това винаги е особено за потърпевшия. Роден в Суит Уотър, живял в Чикаго, оцелял в Ню Йорк, тъгувал в Детройт, нагазвал къде ли не, пристигнал тук късно, след живот в библиотеки из цялата страна през всичките тия години, защото обичах да бъда сам, обичах да сравнявам с книгите видяното по пътищата. И насред онова вечно бягство, което наричах пътуване, през трийсет и деветата ми година майка ти ме спря с един-единствен поглед и оттогава съм тук. Все още се чувствам най-добре нощем в библиотеката, далеч от човешките тълпи. Дали това е за мен последната спирка? Възможно. Защо изобщо съм тук? В момента си мисля, че е за да ви помогна.
Мистър Холуей помълча и се вгледа в чудесните млади лица на двете момчета.
— Да — каза той. — Много късно влизам в играта. За да ви помогна.
39.
Слепите нощни прозорци на библиотеката трополяха от студ.
Мъжът и двете момчета чакаха вятърът да отмине.
После Уил каза:
— Тате. Ти винаги си помагал.
— Благодаря, но не е вярно. — Чарлс Холуей огледа безкрайно празната си ръка. — Аз съм глупак. От ония, които вечно се озъртат през рамо да видят какво идва, вместо да погледнат напред към онова, което имат. Но пък се утешавам, че всеки е повече или по-малко глупак. Което означава, че трябва цял живот да си нащрек, да изгребваш водата от лодката, да замазваш, да кърпиш, да се здрависваш, да прегръщаш, да се смееш, да плачеш, да се погаждаш чак до деня, когато се оказваш по-глупав от всички глупаци и почваш да викаш: „Помощ!“ Тогава ти трябва да отговори само един-единствен човек. Тази вечер тъй ясно виждам из цялата страна градове, градчета и малки селца, препълнени с глупаци. А панаирът минава, разтърсва всяко дърво — и отгоре се сипят тъпаци. Бързам да уточня: самотни тъпаци, отделни хора, на чийто зов за помощ няма кой да отвърне. Глупаци без близки — за такава жътва идва със свирепа усмивка вършачката на панаира.
— Божичко — възкликна Уил. — Безнадеждно е!
— Не. Самият факт, че ние тук размишляваме каква е разликата между лятото и есента, ми вдъхва увереност, че има изход. Не си длъжен да оставаш глупав, не си длъжен да бъдеш неправ, зъл, греховен, наречи го както щеш. Възможностите за избор не са една и две. Онзи Дарк и неговите приятели не държат всички козове. Да знаете, днес пред магазинчето за тютюн се страхувах от него, но виждах, че и той се страхува от мен. Значи страхът е и от двете страни. Остава въпросът: как да използваме това в наша полза?
— Как?
— Всичко по реда си. Нека първо да сглобим историята. Ако хората искаха да остават завинаги лоши, няма какво да им попречи. Така ли е? Така е. Нима сме останали из пущинака при зверовете? Не. Във водата при баракудите? Не. По някое време сме се отдръпнали от горещата лапа на горилата. По някое време сме скрили кучешките си зъби и сме почнали да дъвчем стръкчета трева. Безброй поколения земеделието е измествало лова в нашата философия. Оттогава извисяваме ръст над маймуните, но до ангелите не сме дорасли. Чудесна нова идея, и за да не я изгубим, ние сме я записали на хартия, а около хартията сме изградили здания като това тук. Днес влизаме в тези здания, предъвкваме това ново, свежо стръкче, мъчим се да разберем как е започнало всичко, кога сме направили крачката, кога сме решили да бъдем различни. Вероятно някоя нощ преди стотици хиляди години, Е пещерата край нощния огън, когато един от онези рунтави хора се е събудил да погледне над догарящата жарава към жена си, децата си, и е помислил, че могат да бъдат студени, мъртви, навеки загубени. И е протегнал в нощта ръка към жената, която трябвало някой ден да умре, и към децата, които трябвало да я последват. И на другата сутрин за малко се отнасял към тях мъничко по-добре, защото виждал, че и те като него носят в себе си семето на нощта. Усещал това семе като слуз в кръвта си — как се дели, как се множи и ще се множи до деня, когато ще разпръсне тялото му из мрака. Този човек пръв разбрал онова, което знаем днес: времето ни е кратко, вечността е дълга. С разбирането дошли жалостта и състраданието и ние сме почнали да щадим другите, за да стигнем след време до други, по-сложни и по-тайнствени дарове на обичта. И тъй, в крайна сметка кои сме ние? Ние сме същества, които знаят твърде много. Това е такъв товар, че се налага да избираме между смеха и плача. Никое друго животно не плаче, никое не се смее. Ние правим и двете в зависимост от времето и потребностите. Някак усещам, че панаирът дебне да види дали плачем, или се смеем, и защо, и ще ни връхлети, когато усети, че сме узрели.