Чарлс Холуей млъкна, защото момчетата го гледаха тъй възторжено, че той неволно се изчерви и извърна глава.
— Еха, мистър Холуей — тихо възкликна Джим. — Страхотно е. Продължавайте!
— Тате — каза смаяно Уил, — не знаех, че умееш така да говориш.
— Да можеше да ме чуеш как говоря тук късно вечер! — Чарлс Холуей поклати глава. — Само да можеше да ме чуеш. Някой ден ще ти разкажа повече. По дяволите. Докъде бях стигнал? Мисля, че стигнах до любовта. Да… любовта.
Уил направи отегчена гримаса, Джим като че малко се стресна от думата.
Лицата им накараха Чарлс Холуей да замълчи.
Какво можеше да им каже, та да разберат? Можеше ли да каже, че в крайна сметка любовта е общо дело, съвместно преживяване? Че тя е циментът на живота, нали така? Можеше ли да каже какво изпитва от това, че тази вечер са се събрали в този безумен свят, препускащ около огромно слънце, което пада през още по-огромно пространство, летящо през необятните простори на космоса и може би се стреми към Нещо или бяга от Нещо? Можеше ли да каже: ние сме заедно в това пътешествие с милиард километра в час. Ние имаме обща кауза срещу нощта. Отначало започваме със съвсем малко общи каузи. Защо обичаме едно момче на мартенското поле, чието хвърчило храбро се бори с небето? Защото и нашите пръсти горят от нагорещената връв, прорязваща дланите ни. Защо обичаме едно момиче, когато го зърнем от влака как се привежда над селския кладенец? Защото езикът помни прохладата на вода в желязна кофа през някое отдавна забравено пладне. Защо плачем за чужденеца, умрял край пътя? Защото ни напомня за приятели, невиждани от четирийсет години. Защо се смеем, когато торта улучи клоуна? Защото вкусваме крема, вкусваме живота. Защо обичам жената, която е моя съпруга? Нейният нос вдишва въздуха на свят, който познавам, затова обичам този нос. Нейните уши чуват музика, която мога да пея цяла вечер, затова обичам ушите й. Нейните очи се радват на сезоните из полето, затова обичам тези очи. Нейният език познава дюлята, прасковата, цариградското грозде, ментата и лимона, обичам да го чувам как говори. Нейната плът познава жега, мраз, страдание, затова аз познавам огъня, снега и болката. Споделено и пак споделено преживяване. Милиарди мъхести, грапави повърхности. Отрежеш ли едно сетиво, отрязваш част от живота. Отрежеш ли две сетива, животът мигновено се смалява наполовина. Ние обичаме онова, което познаваме, обичаме онова, което сме. Обща кауза, обща кауза, обща кауза на уста, око, ухо, език, ръка, нос, плът, сърце и душа.
Но… как да го каже?
— Вижте — опита се той, — да вземем двама мъже в железопътен вагон, единият войник, другият фермер. Единият говори за война, другият за пшеница; скоро и двамата се отегчават до смърт. Но нека единият спомене за бягане на дълги разстояния, и ако другият някога се е надбягвал, тия мъже цяла нощ ще тичат като хлапета, а спомените ще разпалят дружбата помежду им. А всички мъже имат една обща тема — жените — и могат да говорят на нея чак до разсъмване, та и до другата вечер, по дяволите.
Чарлс Холуей млъкна и отново се изчерви, усещайки смътно, че нейде напред има цел за постигане, но без да знае как да стигне дотам. Той прехапа устни.
Тате, не спирай, помисли си Уил. Когато говориш, тук е чудесно. Ти ще ни спасиш. Продължавай.
Мъжът разчете посланието в очите на сина си, видя същия поглед у Джим и бавно заобиколи масата, докосвайки ту някой нощен звяр, ту сборище дрипави вещици, ту звезда, полумесец, антично слънце или пясъчен часовник, отмерващ времето с костен прах вместо пясък.
— Казах ли за доброто всичко, което исках? Господи, не знам. На улицата застрелват непознат и ти не си мръдваш пръста да му помогнеш. Но ако преди половин час си бил само десет минути с този човек и знаеш нещичко за него и за семейството му, може да се хвърлиш пред убиеца и да се опиташ да го спреш. Да познаваш — това е добро. Да не познаваш или да отказваш да познаваш — това е зло или поне неморално. Не можеш да действаш, без да знаеш. Действието без знание те води право в пропастта. Мили Боже, с тия приказки сигурно ще речете, че съм се побъркал. Сигурно си мислите, че трябва да излезем на лов, да стреляме по балони като теб, Уил, но най-напред трябва да знаем всичко за тия уроди и за човека, който ги води. Не можем да бъдем добри, ако не знаем кое е зло, и колко жалко, че трябва да се надбягваме с времето. Панаирът ще затвори и хората ще се приберат рано в неделя вечер. Усещам, че тогава есенните хора ще ни посетят. Значи разполагаме с около два часа.