Сега Джим стоеше до прозореца и гледаше през града към далечните черни шатри и калиопата, задвижвана от въртенето на света към нощта.
— Наистина ли е зъл? — попита той.
— Зъл? — гневно възкликна Уил. — Зъл! И още питаш?!
— Спокойно — каза бащата на Уил. — Добър въпрос. Част от онова представление изглежда чудесно. Но тук наистина важи старата поговорка: всичко се плаща. Всъщност от тях получаваш нещо безплатно. Обсипват те с празни обещания, докато протегнеш шия и… бам!
— Откъде идват? — попита Джим. — Кои са те?
Уил пристъпи до прозореца заедно с баща си, загледаха се навън и Чарлс Холуей изрече към онези далечни шатри:
— Може би някога, още преди Колумб, само един такъв човек е бродил из Европа със звънчета на глезените, лютня на рамо и гърбава сянка зад себе си. А може би преди милион години човек с маймунска козина е скитал и се е хранил с нещастието на другите, по цял ден е дъвкал тяхната болка като ментова дъвка заради сладкия вкус, а после е тичал по-бързо, ободрен от личните им несгоди. Може би след него синът му е усъвършенствал бащините капани, вълчи ями, костотрошачки, главоболизми, месомелачки и кожодерници за душата. От тинята на потайни блата е отгледал мушици винарки, та да дразнят човешките ноздри, комари да яздят човешката плът в лятна нощ, да жилят и да оставят пъпки, по които панаирджийските гадатели уж могат да предсказват съдбата. И тъй, един човек тук, друг — там, неуловими и бързи като лукавите им погледи, постепенно се сбрали в глутница от хора кучета, просещи дарове или неприятности, разнасящи страдания, дирещи стоножки под килимите, дебнещи нощните страхове, подслушващи край вратите на спалните, за да чуят как хората бълнуват своите угризения или радостите на своите топли сънища. Кошмарът е за тях хляб насъщен. А отгоре го мажат с болка. Сверяват времето си по бръмбарите „мъртвешки часовник“ и се радват на вековете. С кожени бичове в ръцете са се изкачвали по пирамидите, за да ги посолят с потта и разбитите сърца на други хора. Кръстосвали са Европа на бели коне през чумните времена. Нашепвали са на Цезар, че е смъртен, после на голямата мартенска разпродажба предлагали кинжали на половин цена. Някои трябва да са били придворни клоуни, шутове на императори, принцове и епилептични папи. Сетне съдбата ги изхвърляла вън на пътя като цигани на времето, броят им постепенно нараствал, появили се по-изтънчени болки за тяхна наслада. Влакът им дал колела и те потеглили по дългия път през барока и готиката; виж фургоните им, изваяни са като средновековни гробници и всичко това някога е било теглено от коне, мулета или може би хора.
— През всичките тия години? — Джим се задави. — Същите хора? Мислите, че мистър Кугър и мистър Дарк са на двеста-триста години?
— С въртележката могат да смъкват годините, когато си пожелаят, нали?
— Ами тогава… — пред краката на Уил сякаш зейна бездна. — … значи могат да живеят вечно!
— И да причиняват болка на хората. — Тази мисъл се въртеше в главата на Джим отново и отново. — Но защо, защо е цялата тази болка?
— Защото — отвърна мистър Холуей — им трябва гориво, бензин, нещо, което да движи панаира напред, нали? Жените живеят от клюки, а какво са клюките освен размяна на главоболия, стомашни киселини, ревматични кости, разкъсана и излекувана плът, недискретни подробности, бури от лудост и затишия след бурите? Ако някои хора нямат нещо сочно за предъвкване, челюстите им ще хлътнат, а заедно с тях и душите им. Събери тяхната радост на погребения, кискането им над сутрешната страничка с некролози, добави всички съсипани бракове, в които хората цял живот дерат един от друг късчета кожа и после ги зашиват наопаки, прибави пишман-докторите, дето кълцат хората, за да гадаят по вътрешностите им като на кафе, после ги зашиват с нечисти конци, повдигни цялата тази експлозивна смес на степен десет квадрилиона и ще разбереш каква мощ има черният пламък на този панаир. Те черпят с пълни шепи от сърцата ни всяка дребнава злоба. Надушват страданията, угризенията и болестите милиард пъти по-силно от обикновения човек. Ние подправяме живота си с греховете на другите. За нас човешката плът е сладникава. Но панаирът не се интересува дали грее луна или слънце, стига да може да се натъпче до пръсване със страх и болка. Това е горивото, това е па̀рата, която движи въртележката — чистата същност на ужаса, мъчителните страдания на вината, писъците заради реални или въображаеми рани. Панаирът засмуква този газ, запалва го и продължава напред по пътя.