Чарлс Холуей въздъхна, затвори очи и добави:
— Откъде знам това? Не го знам! Усещам го. Вкусвам го. То е като дъх на горели листа отпреди две нощи. То е като мирис на погребални цветя. Чувам онази музика. Чувам каквото ми казвате и половината от онова, което не казвате. Може би винаги съм мечтал за такъв панаир и просто съм чакал да дойде, за да го видя веднъж и да кимна. Сега представленията в онези шатри свирят на костите ми като на маримба.
Скелетът ми знае.
Той казва на мен.
Аз казвам на вас.
40.
— А те могат ли?… — попита Джим. — Искам да кажа… те… купуват ли души?
— Защо да купуват, като могат да ги получат безплатно? — отвърна мистър Холуей. — Повечето хора сами се натискат да бъдат измамени. А всъщност разиграваме такъв фарс около безсмъртните си души. Освен това ти намекваш, че е замесен дяволът. Аз казвам само, че някакво същество се е научило да се храни с нещо около душата, но не със самата душа. Това винаги ме е тревожило в старите митове. Питах се, за какво му е на Мефистофел душа? Какво ще прави с нея, като я получи, за какво ще я използва? А сега се пазете, хвърлям моята бомбастична теория. Тия същества искат пламтящия газ на душите, които не могат да спят нощем, а денем ги мъчи треска заради стари престъпления. Мъртвата душа не става за подпалка. Но една жива и кървяща душа, разранена от угризения — о, това е същински деликатес за такива като тях. Откъде знам? Наблюдавам. Панаирът е като хората, само че още повече. Един мъж и една жена вместо да се разделят или взаимно да се убият, предпочитат цял живот да се мъчат, да си скубят косите, да си изтръгват ноктите, и болката на единия е наркотик, разведряващ живота на другия. Панаирът усеща от километри разранените самочувствия и хуква да натопи пръсти в болката. Той усеща момчетата, изгарящи от нетърпение да станат мъже, напиращи болезнено като зъб мъдрец в незряла челюст, бързащи да прескочат двайсет хиляди километра и да си легнат през лятото със зимната нощ. Усеща мъката на застаряващи мъже като мен, които напразно копнеят за отдавна отминали августовски следобеди. Нужда, потребност, желание — ние изгаряме всичко това в своята кръв, окисляваме го в душите си и то излита на струи от нашите устни, ноздри, очи, уши, а пръстите го излъчват като антени, един Господ знае дали на дълги или на къси вълни, но господарите на уродите долавят сърбежа и се струпват да го почешат. Техният керван пътува отдавна и без затруднения, на всеки кръстопът чакат хора, готови щедро да го захранват с литри сладко страдание. Може би панаирът се изхранва с отровата на нашите грехове едни спрямо други и с маята на най-ужасните ни съжаления.
Чарлс Холуей изсумтя.
— Божичко, колко много неща изприказвах през последните минути, и то предимно на себе си.
— Много говорите — вметна Джим.
— На какъв език, дявол да го вземе? — извика Чарлс Холуей.
Защото изведнъж го обзе чувството, че не е сторил нищо повече от предишните вечери, увлечен да броди в изискана самота и с радост да поверява мислите си на кънтящите коридори, които ги повтарят веднъж и сетне ги поглъщат завинаги. Цял живот бе писал невидими книги върху въздуха на просторни зали в просторни сгради и всяка дума отлиташе през вентилационните шахти. Сега всичко това приличаше на фойерверк, запален заради цвят и звук, претруфена архитектура от думи, създадена, за да смае момчетата, да напудри самочувствието му, но без да остави следа в окото или ума, когато звукът заглъхне и цветовете помръкнат; най-обикновено упражнение по самоизтъкване.
— Какво успяхте да разберете? — унило попита той. — Едно изречение от пет, две от осем?
— Три от хиляда — каза Уил.
Чарлс Холуей неволно се разсмя и в същото време въздъхна.
После Джим се намеси:
— Да не би… да е… Смъртта?
— Панаирът? — Старецът запали лулата, пусна облаче дим и сериозно се вгледа в прозрачните синкави шарки. — Не. Но мисля, че използва Смъртта като заплаха. Смърт няма. Никога не е съществувала и няма да съществува. Но ние толкова години сме рисували толкова много нейни изображения, опитвайки да си я изясним, да я разберем, че сме започнали да мислим за нея като за нещо конкретно, странно живо и алчно. Всъщност обаче тя не е нищо повече от спрял часовник, загуба, край, мрак. Нищо. А панаирът мъдро разбира, че ние повече се боим от Нищото, отколкото от Нещото. С Нещото можеш да се бориш. Но… с Нищото? Къде да го удариш? Има ли сърце, душа, задник, мозък? Не, не. И панаирът разтръсква насреща ни грамадна чаша с Нищо, а ние хукваме презглава и предаваме позициите без бой. О, в действителност той ни показва Нещо, което може евентуално да доведе до Нищото. Онези лъскави огледала насред ливадата са си чисто Нещо, дума да няма. Достатъчно, за да катурне душата ти от седлото. Удар под пояса е да се видиш след деветдесет години, когато изпаренията на вечността се надигат над теб като студена мъгла над сух лед. А след като смрази от ужас, панаирът засвирва онази сладка, задушевна музика, която има дъх на току-що изпрани женски рокли, танцуващи на простора в задния двор през май, звучи като шумолене на копа сено, мелодия като синьо небе и лятна нощ край езерото, докато главата ти бръмне от барабаните, които приличат на пълни луни около калиопата. Простота. Господи, възхищавам се на прекия им подход. Удари стареца с огледала и гледай как образът му се разпада на парчета от ледена мозайка, която само панаирът може да сглоби отново. Как? С танц назад върху въртележката под звуците на „Красивият Охайо“ или „Веселата вдовица“. Но те много внимават да не кажат едно нещо на хората, които се возят с тяхната музика.