Чарлс Холуей се хвърли напред, сетне усети как стаята се люшна и го завъртя, а мекият, спокоен и удивително приятен глас на мистър Дарк продължаваше да подвиква из мрака. Чарлс Холуей се блъсна в един стол и си помисли: Чуй сърцето си! Падна на колене и си каза: Чуй сърцето си! То избухва! О, Боже, изтръгва се на свобода!
И не можа да продължи.
Илюстрования човек крачеше с мека котешка стъпка през лабиринта от лавици с мрачно чакащи книги.
— Момчета?… Чувате ли ме?…
Тишина.
— Момчета?…
42.
Някъде в самотната пустош, сред неподвижното гъмжило от милиони книги, загубени след двайсет завоя надясно, трийсет наляво, по проходи, коридори, към задънени улици, заключени врати, полупразни лавици, нейде в опушения Лондон на Дикенс или в Москва на Достоевски, или в степите отвъд нея, нейде в пелюрения прах на атласите или „Нашънъл Джиографик“, стегнати в капана на неудържимо желание да кихнат, две момчета стояха, клечаха, лежаха и се обливаха в студена пот.
Скрит нейде, Джим си мислеше: Той идва!
Скрит нейде, Уил си мислеше: Той е наблизо!
— Момчета?…
Мистър Дарк се зададе, понесъл своята менажерия от приятели, своята съкровищница от изящно изрисувани влечуги, които лежаха и се припичаха в полунощ върху кожата му. Заедно с него крачеше татуираният тиранозавър, вливащ в бедрата му мощ на старинна, добре смазана стенобойна машина. Както крачеше гръмотевичният гущер — високомерен, с очички като блестящи мъниста, — тъй крачеше и мистър Дарк, брониран с картинки на мълнии, хищници и овце, пометени от гръмотевица и бягащи пред буря от безмилостна, всепобеждаваща плът. Татуираният птеродактил и татуираната коса издигаха ръцете му в полет към мраморните сводове. А заедно с мастилените символи на смазана или посечена съдба по всеки крайник се роеше обичайната тълпа от зяпачи и наблюдатели, седнали върху плешките, надничащи от джунглите по гърдите, увиснали с главата надолу на милионни микроскопични множества в убежищата под мишниците и крещящи пискливо като прилепи, готови за лов, а при нужда и за убийство. Като черен прилив по мрачен бряг, като тъмен облак, изпълнен с фосфоресциращи прелести и страховити кошмари, мистър Дарк тласкаше напред нозете, тялото и острото си лице.
— Момчета?…
Безкрайно търпелив бе този глас като най-скъп приятел на клетите, треперещи създания, заровени в скривалищата си сред сухите книги; и той подтичваше, пролазваше, пробягваше, дебнеше, прокрадваше се, полъхваше, застиваше съвършено неподвижно сред приматите, египетските паметници на богове животни, докосваше черни истории от мъртва Африка, спираше се за малко в Азия, после се втурваше към нови земи.
— Момчета, знам, че ме чувате! На табелата пише ПАЗЕТЕ ТИШИНА! Затова ще прошепна: един от вас все още иска каквото предлагаме. Нали? Нали?
Джим, помисли си Уил.
Аз, помисли си Джим. Не! О, не! Вече не! Не и аз!
— Излезте — измърка през зъби мистър Дарк. — Гарантирам награди! Който се предаде пръв, печели всичко!
Бам-туп-дранг!
Сърцето ми! — помисли си Джим.
Аз ли съм? — помисли си Уил. — Или е Джим?
— Чувам ви. — Устните на мистър Дарк трепнаха. — Уил? Джим? Нали Джим беше умникът? Идвай, момче!…
Не! — помисли си Уил.
Нищо не знам! — отчаяно си помисли Джим.
— Джим, да… — Мистър Дарк се завъртя в нова посока. — Джим, покажи ми къде е твоят приятел. — Тихичко. — Ще го затворим, после ще те качим на въртележката, където трябваше да е той, ако беше по-умен. Нали така, Джим? — Гласът стана мек като гукане на гургулица. — Близо съм. Чувам сърцата ви да подскачат!
Спри! — заповяда безмълвно Уил към гърдите си.
Спри! — Джим стисна дъха си зад зъбите. — Спри!
— Чудя се… дали не сте в тази ниша?…
Мистър Дарк се остави притеглянето на една или друга купчина книги да го тегли напред.
— Тук ли си, Джим?… Или… там отзад?…
Той небрежно блъсна една количка с книги и тя се търкулна в нощта на гумените си колелца. Нейде далече се преобърна с трясък и разсипа съдържанието си като куп мъртви черни гарвани.
— Бива си ви в криенето и двамата — каза мистър Дарк. — Но има и по-умни от вас. Чухте ли калиопата тази вечер? Знаете ли, че скъп за вас човек се качи на въртележката? Уил? Уили? Уилям. Уилям Холуей. Къде е майка ти тази вечер?
Тишина.
— Возеше се с нощния вятър, Уили. Уилям. В кръг. Ние я качихме. Завъртяхме я. Не я свалихме. Нека се върти. Чуваш ли, Уили? Една обиколка — една година, после още една обиколка, и още, и още!