В очите на Уил нощта се спускаше на огнени вихри, напомнящи огромни отпечатъци от пръсти.
Размахвайки безсилната си дясна ръка, бащата на Уил рухна на колене.
— Проклет да си!
— Проклет съм, и то отдавна — спокойно отвърна собственикът на панаира.
— Проклет да си! Проклет да си!
— Не думи, старче — каза мистър Дарк. — Не думи от книгите или от устата ти, а истинска мисъл, истинско действие, бърза мисъл, бързо действие — това е залог за победата. И тъй!
За последен път той стисна юмрука си с всичка сила.
Момчетата чуха как пръстите на Чарлс Холуей изпращяха. Той нададе един последен вик и падна в несвяст.
С едно церемониално танцово движение Илюстрования човек заобиколи рафтовете, мъкнейки под мишница момчетата, чиито ритащи нозе събаряха книги от лавиците.
Уил усети как стени, книги, подове се мяркат край него, а през главата му прелетя нелепата мисъл: Гледай ти, мистър Дарк мирише на… па̀ра от калиопата!
Изведнъж двете момчета бяха пуснати на земята. Преди да помръднат или да си поемат дъх, две ръце ги сграбчиха за косите и ги повдигнаха като марионетки срещу някакъв прозорец към улицата.
— Момчета, четете ли Дикенс? — прошепна мистър Дарк. — Критиците мразят съвпаденията. Но ние знаем, че целият живот е едно съвпадение, нали? Смъртта и случайностите се сипят от него като бълхи от заклан вол. Гледайте!
Двете момчета се сгърчиха в желязната хватка на гладни динозаври и настръхнали маймуни.
Уил не знаеше дали да заплаче от радост или от ново отчаяние.
Долу по отсрещния тротоар се задаваха откъм църквата майка му и майката на Джим.
Не беше на въртележката, не беше стара, луда, мъртва или в затвора, а съвсем свежа и бодра в приятния октомврийски въздух. Навярно през последните пет минути е била само на стотина метра от нас, в църквата, помисли си той.
Мамо! — опита се да изкрещи Уил през ръката, която предвидливо запуши устата му.
— Мамо — изкиска се подигравателно мистър Дарк. — Ела, спаси ме!
Не, помисли си Уил. Спасявай се, бягай!
Но майка му и майката на Джим просто крачеха спокойно през града след църковната служба.
Мамо! — изкрещя пак Уил, но изпод потната длан излетя само глухо блеене.
На хиляда километра от него майка му спря на тротоара.
Не може да е чула! — помисли си Уил. И все пак…
Тя вдигна очи към библиотеката.
— Добре — въздъхна мистър Дарк. — Чудесно, превъзходно.
Насам! — помисли си Уил. Виж ни, мамо! Бягай да извикаш полиция!
— Защо ли да не погледне към този прозорец? — тихо попита мистър Дарк. — И да ни види как сме застанали като за снимка. Нека погледне. После да дотърчи. Ще я пуснем да влезе.
Уил преглътна риданието. Не, не.
Погледът на майка му бавно плъзна от входа към прозорците на първия етаж.
— Тук — каза мистър Дарк. — На втория етаж. Идеално съвпадение, хайде да го осъществим.
Майката на Джим говореше нещо. Двете жени стояха на тротоара.
Не, помисли си Уил, о, не.
Жените се обърнаха и тръгнаха през вечерта на неделния град.
Уил усети как Илюстрования човек мъничко се разочарова.
— Няма съвпадение, няма криза, няма погубени и спасени. Жалко. Е, нищо!
Влачейки момчетата подир себе си, той отида да отвори входната врата.
Някой чакаше в сенките.
Нечия студена ръка пробяга като гущерова лапа по брадичката на Уил.
— Холуей — пошушна гласът на вещицата.
Хамелеон пипна носа на Джим.
— Найтшейд — изсъска сухо гласът.
Зад нея тревожно и мълчаливо пристъпваха от крак на крак джуджето и Скелета.
Момчетата искаха да използват случая и дълбоко си поеха въздух за вик, но Илюстрования човек пак разбра тутакси намеренията им и спря звука, преди да изскочи навън. После рязко кимна на прашната старица.
Вещицата рязко приведе напред черните си, плътно зашити гущерови очи от черен восък, кривия щръкнал нос с ноздри като опушени вехти лули, дългите костеливи пръсти, които бродираха върху ума цокъл от безмълвни символи.
Момчетата гледаха с разширени очи.
Ноктите й пърхаха, стрелкаха се, разливаха из въздуха облачета зимен хлад. От киселия й жабешки дъх ги побиха тръпки, когато тихо запя, замяука, заразказва на скъпите си приятели за лъскавата следа по покрива, за стрелата и погубения балон.
— Игличке като водно конче, заший тези устни, та да не говорят!
Боц-шев, боц-шев, нокътят на палеца й пробиваше, мушкаше, дърпаше, пробиваше, мушкаше, дърпаше, танцуваше по горната и долната устна, докато накрая невидимата нишка ги стегна плътно една за друга.
— Игличке като водно конче, заший тези уши, та да не чуват!
Студен пясък се посипа в ушите на Уил и погреба гласа й. Все по-приглушено, все по-отдалече вещицата продължаваше да припява и да пляска с костеливите си ръце.