В ушите на Джим порасна мъх и бързо ги запълни докрай.
— Игличке като водно конче, заший тези очи, та да не виждат!
Нажежените й до бяло пръсти извъртяха очните ябълки назад и спуснаха клепачите с трясък като на затръшната тенекиена порта.
Уил видя как милион електрически крушки избухват и потъват в мрак, докато нейде навън невидимата игла-насекомо танцуваше и бръмчеше като муха, привлечена към затоплен от слънцето буркан с мед, а прашният глас зашиваше сетивата им за вечни времена и отвъд тях.
— Игличке като водно конче, приключвай с тези очи, уши, устни и зъби, свършвай с тях, зашивай мрак, сипвай прах, трупай непробудна дрямка, а сега вържи спретнати възелчета и разпръсни из кръвта им безмълвие като пясък в дълбока река. Тъй. Тъй.
Нейде извън момчетата вещицата отпусна ръце.
Момчетата стояха безмълвни. Илюстрования човек ги пусна и отстъпи назад.
Старицата от Праха подуши двойния си шедьовър, за сетен път плъзна любящи пръсти по неподвижните статуи.
Джуджето безумно се щураше в сенките на момчетата, лекичко хапеше ноктите им, тихо ги викаше по име.
Илюстрования човек кимна към библиотеката.
— Часовникът на чистача. Спри го.
Вещицата зяпна широко да се наслади на вкуса на съдбата и затътри нозе из мраморните коридори.
Мистър Дарк заповяда:
— Леви-десни. Раз-два.
Момчетата тръгнаха надолу по стъпалата. Джуджето вървеше до Джим, Скелета до Уил.
Безметежен като смъртта, Илюстрования човек ги последва.
44.
Някъде наблизо ръката на Чарлс Холуей лежеше в нажежена до бяло пещ и от нея бяха останали само нерви и болка. Той отвори очи. В същия миг чу как входната врата се затвори с мощна въздишка и по коридора долетя напевен женски глас:
— Старче, старче, старче, старче?…
На мястото на лявата му ръка имаше само подпухнал кървав пудинг, който пулсираше с тъй рафинирана болка, че привличаше целия му живот, цялата му воля, цялото му внимание. Опита се да седне, но болката го повали като чук.
— Старче?…
Не съм стар! Само на петдесет и четири съм, помисли яростно той.
И ето че тя се зададе по протрития каменен под, пръстите й пърхаха като нощни пеперуди, опипваха заглавията на книги, изписани с Брайлова азбука, а ноздрите й засмукваха сенките.
Затискайки болката с език, Чарлс Холуей се затътри, запълзя към най-близкия рафт. Трябваше да се изкатери на недостъпно място — там, където хвърлените книги могат да се превърнат в оръжия срещу нощната преследвачка…
— Старче, чувам те как дишаш…
Тя се носеше по течението на неговата следа, оставяше тялото си да следва всяко болезнено пъшкане.
— Старче, усещам болката ти…
Ако можеше да изхвърли през прозореца ръката заедно с болката! И там да лежи, пулсирайки като сърце, за да подмамва вещицата с този ужасен огън. Той си представи как старицата броди прегърбена по улицата и напипва под дланите си само тръпка, захвърлено късче бълнуване.
Но не, ръката си стоеше на място, гореше, тровеше въздуха, привличаше забързаното куцукане на циганката и тя алчно мляскаше с беззъбата си уста.
— Проклета да си! — извика той. — Приключвай! Ето ме тук!
Вещицата светкавично се врътна като манекен с черни дрехи на гумени колелца и надвисна над него.
Той дори не я погледна. За вниманието му се бореха такива тежести на отчаяние и изтощение, че можеше да освободи очите си само колкото да погледнат към вътрешната страна на клепачите, където танцуваха и се кривяха безбройни, безкрайно променливи и ужасяващи фигури.
— Много просто — изшумоля тих шепот. — Спри сърцето.
Защо пък не, помисли си замаяно той.
— Бавно — прошепна тя.
Да, помисли си той.
— Бавно, много бавно.
Сърцето му, което преди малко биеше лудо, сега се поддаде на някаква странна болест — безпокойство, после спокойствие, после стана почти приятно.
— Много по-бавно, бавно… — съветваше тя.
Уморени сме, да, чуваш ли, сърце? — попита той.
Сърцето чуваше. Започна да се отпуска като стегнат юмрук, пръст подир пръст.
— Спри веднъж завинаги, забрави веднъж завинаги — шепнеше тя.
Е, защо пък не?
— По-бавно… най-бавно…
Сърцето му се препъна.
И тогава, без друга причина, освен може би за един последен поглед наоколо, защото той наистина искаше да се отърве от болката, а сънят бе най-добрият начин да постигне това… Чарлс Холуей отвори очи.
Видя вещицата.
Видя нейните пръсти, танцуващи по въздуха, по лицето му, по тялото му, по сърцето в това тяло и душата в сърцето. Блатното й дишане го заливаше, а той с огромно любопитство гледаше как отровата ръми от устните й, броеше бръчките около зашитите очи, сбръчканата змийска шия, мумифицираните уши, челото като пясъчно дъно на отдавна пресъхнал поток. Никога през своя живот не се бе съсредоточавал толкова върху някого — сякаш тя беше мозайка, която веднъж сглобена може да разкрие най-големите тайни на живота. Решението се криеше в нея, всичко щеше да стане кристално ясно още в този момент, не, в следващия, не, в следващия, трябваше само да гледа как пръстите й играят като скорпиони, да я слуша как тананика докато бърника из въздуха, да, точно така, бърника, гъделичка, гъделичка.