— Бавно! — шепнеше тя. — Бавно!
И покорното му сърце дърпаше юздите. Гъди-гъди, правеха пръстите й.
Чарлс Холуей изпръхтя. Немощно се изкиска.
Това го смая. Защо? Защо се… кискам… в такъв момент?!
Вещицата се отдръпна, макар и само с половин сантиметър, сякаш някаква непозната, скрита фасунга бе разтърсила с електрически ток влажните й пръсти.
Чарлс Холуей и видя, и не видя нейната тръпка, долови, но не успя да размисли над нейното отдръпване, защото почти незабавно тя премина в атака, хвърли се напред, без да го докосва, но размахвайки мълчаливо ръце към гърдите му, сякаш се опитваше да омагьоса старинен стенен часовник.
— Бавно! — извика тя.
Без да осъзнава, той остави някаква идиотска усмивка да изплува и нехайно да се лепне под носа му.
— Съвсем бавно!
Нейната нова треска, нейната тревога, прерастваща в гняв, бе като нова играчка за него. Една скрита досега част от съзнанието му се приведе напред да огледа всяка пора по злокобната маска на вещицата. И неудържимо се наложи главната мисъл: нищо няма значение. В крайна сметка животът е просто шега, една тъй необятна шега, че можеш само да стоиш в края на коридора и да се дивиш на безсмислената му дължина и съвършено ненужната височина — планина, издигната до тъй нелепи размери, че нейната сянка те превръща в джудже и започваш да се надсмиваш на високомерието й. Застанал пред прага на смъртта, той си мислеше замаяно, но съвсем ясно за милиард суетни постъпки, пристигания, отпътувания, идиотски постъпки на едно момче, един юноша, един мъж, един дърт козел. Беше събрал и струпал на куп всевъзможните слабости, хитрини, играчки на своя егоизъм и сега играчките на живота му се полюшваха из нелепите коридори от книги. А сред тях нямаше по-нелепа, по-смешна от тази играчка, наречена циганка-вещица-гадателка по праха, която гъделичкаше — да, точно така! — просто гъделичкаше въздуха! Глупачка! Не вижда ли какво върши!
Той отвори уста.
И от нея самичък, като дете, родено от неподозираща майка, излетя дрезгав смях.
Вещицата залитна назад.
Чарлс Холуей не видя. Беше твърде зает да пресилва смешката като пясък през пръстите си, да лежи с плътно затворени очи и да пропуска през гърлото си веселието, кипнало сякаш по своя воля; ето го — излетя, избухна и разпрати шрапнели във всички посоки.
— Ти! — провикна се той, без сам да знае към кого — към всички, към себе си, към нея, към тях, към всичко на този свят. — Смешно е! Ти!
— Не е — възрази вещицата.
— Стига си ме гъделичкала! — изпъшка той.
— Не! — Тя трескаво се хвърли напред. — Не! Спи! Бавно! Много бавно!
— Не, наистина ме гъделичкаш, няма грешка! — изрева той. — Ох, ха! Ха, спри!
— Да, спри, сърце! — изписка тя. — Спри, кръв.
Нейното сърце сигурно се тресеше като дайре, ръцете й трепереха. Тя застина насред жестовете и се вторачи в смешните си пръсти.
— О, Боже мой! — От очите му се лееха прекрасни, радостни сълзи. — Не ми пипай ребрата, ох, ха, махай се, ох, сърцето ми!
— Сърцето ти, дааааа!
— Господи! — Той широко разтвори очи, жадно вдъхна въздух и го издиша като сапунена пяна, която обля всичко и то стана бистро, невероятно чисто. — Играчки! Ключето стърчи от гърба ти! Кой те е навил!?
И изригналият срещу жената бурен смях сякаш обгори ръцете й, опърли лицето й, или поне така изглеждаше, защото тя се сгърчи като пред полъх от доменна пещ, омота изпържените си ръце в египетски парцали, сви ги пред мършавата си гръд, отскочи назад, спря, после започна бавно да се оттегля, тласкана, блъскана, избутвана сантиметър по сантиметър, стъпка по стъпка, търсейки пипнешком опора в книжните лавици, в книгите, които с трясък се срутваха под ръцете й. По челото й се сипеха древни истории, непотвърдени теории, цели дюни от време и обещани, ала отнети години. Гонена, натъртена, пребита от този смях, който кънтеше, звънеше, набъбваше да изпълни мраморните сводове, тя най-сетне се завъртя, раздра с нокти побеснелия въздух и хукна да се търкулне по стълбището.