— Здравейте — започва детективът, като се мъчи да говори с треперлив и несигурен глас. — Казвам се Рей и бих желал да науча нещо повече относно вашата програма. — Затваря, а в стомаха му остава някакво неприятно усещане.
След като търси още информация за тази организация и не намира нищо, изпраща имейл до приятел във ФБР, за да научи дали те не разполагат с нещо повече относно „Помощ в мъка“. Следват още часове с кафета, напрежение на очите, схванат врат, бродене из виртуални коридори, отваряне на въображаеми врати, търсене на хора, които не искат да бъдат намерени. Към полунощ неговата представа за търсача на дива орхидея става по-малко привлекателна, не така романтична.
Спомня си мислите, които го спохождат по време на заупокойната ми служба. Че трябва да се върне в миналото, ако иска да предугади бъдещето. Въвежда името Франк Гиъри. Докато проследява старите статии относно процеса, присъдата, кръстоносния поход на майка ми, новия процес и освобождаването, след това убийството, извършено от Джанет Паркър, той си мисли що за кошмар е бил този мой живот.
Оттук отива към следващи съдебноследствени действия, извършени въз основа на нови, свързани с ДНК технологии, посредством които се доказва без сянка от съмнение авторството на Франк в три убийства, заради които е бил осъден първоначално.
В статията се казва, че пак въз основа на ДНК анализи може да се установи, че Марлоу Гиъри е съучастник или дори извършител на няколко от останалите убийства. Почеркът на извършените от него престъпления по време на федералното му издирване съвпада с този при убийствата, приписвани на неговия баща.
Попада на цитат от Алан Паркър, съпруг на Джанет Паркър и баща на Мелиса:
Новите доказателства са смущаващи. В подобни случаи се очаква справедливост. Човек би искал да застане лице в лице с убиеца на своята дъщеря.
Харисън чете по-нататък, че именно Алан Паркър е основател на организацията „Близки на загиналите от ръката на Франк Гиъри жертви“. Тя също настоява за преразглеждане на доказателствата въз основа на новите технологии.
Звънът на телефона го стряска. Събаря празната чаша за кафе, когато протяга ръка към слушалката. Тя тупва на пода с тъп звук, но не се счупва. Върху синкавия дисплей примигва надпис: „Непознат абонат“.
Харисън се обажда:
— Ало.
Но в слушалката няма друго, освен статични смущения.
— Ало — повтаря полицаят. Сърцето му забива по-бързо. Не е намислил какво да каже, ако се обадят хората от „Помощ в мъка“.
— Харисън — чува се плътен мъжки глас. — Майк се обажда. Едва сега видях имейла ти.
Харисън изпитва огромно облекчение. Поглежда часовника и вижда, че е почти един през нощта.
— Останал си до късно — отбелязва той.
— Както обикновено. Ама и ти май?
— Да — отвръща детективът и разтърква очи. Разменят си незначителни любезности, интересуват се за жените и децата. После:
— Та викаш… „Помощ в мъка“, значи? Прозвуча ми познато и се поразрових малко. Регистрирани се в щат Флорида. Адресът обаче е П.К.21
— Кои са основателите? — пита Харисън, като записва номера на кутията.
Чува Майк да чука по клавишите на компютъра.
— Някой си Алан Паркър. Основал е организацията преди близо пет години. Регистрирани са като консултанти при траурни случаи. Няма заведени оплаквания във връзка с дейността им. Нямат и печалби. Не са под ничие наблюдение… официално.
— Какво ще рече официално?
— Ами преди две-три години в южната част на Калифорния е регистриран инцидент. Някакъв мъж, който бил осъден заради това че като футболен треньор на едно училище блудствал с две момчета и лежал шест години по този повод, бил убит в дома си. Жестоко убит, кастриран, с разбита глава… прекалена работа.
— И полицията се заинтересувала от близките на пострадалите — отгатва Харисън.
— Точно така. Само че не откриват никакви улики по отношение на когото и да било от тях. Така че няма осъдени. Става ясно все пак, че един от бащите се е свързал с „Помощ в мъка“ и това е станало около половин година преди излизането на убития от затвора. Казал, че има нужда от консултация, за да преодолее яростта и страха във връзка с безопасността на детето си. Това е всичко.