Той се казва Оскар или поне така твърди. Съобщава още, че е в депресия и има склонност към самоубийство. Споделя намерението си да се метне от Веразано12, но говори за това прекалено дълго и ченгетата го изпреварват: пристигат и го прибират, едва успял да прекрачи парапета.
— Нека да изчезнат достатъчно на брой хора и светът вече няма да изглежда истински. Нищо няма значение.
— Какво искаш да кажеш с това „изчезнат“? — питам го аз, но не съм сигурна, че искам да науча отговора.
Той се прокашля и хвърля поглед наоколо. Напомня ми с нещо известната снимка на Алберт Айнщайн, макар и много по-млад, с щръкнала като на безумен във всички посоки коса и ясни, светли очи.
— Ще се изненадаш, ако разбереш колко много са хората, които желаят или имат нужда да си отидат от този свят.
Също като мене, казвам си аз, вторачила поглед в картите.
— Вярно?
— Обръщат се към мене — шепне той, след като се накланя напред. Потупва се по гърдите и допълва: — Аз уреждам подробностите.
— Разбирам — отговарям възпитано аз.
— Да — повишава глас той, обзет от внезапно негодувание. Отпуска ръка и виждам картите му. — Ти не ми вярваш, само защото съм на това място. — Обгръща с жест помещението, посочва апатичните зомбита, вперили празни погледи в различни посоки.
— Е, мога да ти кажа следното — продължава той, след като не проговарям: — Човек трябва да бъде някой или поне да познава някого, за да го допуснат тук. Това място не е за когото и да било.
Запазвам мълчание, като си спомням, че Грей ме осведоми за познанството на своя баща с главния лекар на тази скъпа частна болница, предназначена за привилегировани. Това е място най-вече за бивши военни, предимно от специалните части. Мъже с травмирана психика от преживяното.
— Което ме навежда на следния въпрос, драга госпожичке: коя си ти, да те вземат мътните?
— Аз съм никой.
Той изсумтява.
— До един сме такива.
— Дама купа — обаждам се аз. — И вземам.
Видяла съм, че има купи, когато без да ще показа картите си. И двамата мамим, а това ни прави равни.
Сега произнасям единствената кодова дума, съобщена от Оскар преди години при изписването му от болницата.
— Може и никога да не ти потрябва — казва той. — Може ние двамата повече да не се видим. Но за всеки случай.
— Изчезвам — произнасям думата аз и затварям.
Струва ми се абсолютно невероятно да ме помни и познае след толкова години, но нямам друга алтернатива, освен да следвам получените тогава инструкции. А може да е луд, също като мене, и това обаждане ще остане без каквито и да било последици. Но както и да е, докато потеглям от бензиностанцията, главата ми започва да се върти, а стомахът се свива на топка. Завива ми се свят, когато се надвесвам над ръба на моя живот и поглеждам надолу. Остава само да се прекатуря и да изчезна.
17
Всичко, което последва, се случва с такава бързина, че аз оставам с впечатлението за светкавично източващ се пейзаж край прозореца на бърз влак. Ако щете вярвайте, но мама успява да издейства втори процес за Франк. Младият и напорист адвокат от организацията за безплатна защита на осъдени на смърт гори от нетърпение да завоюва име в средите на гилдията и подобен процес е направо дюшеш за него. След няколко телефонни разговора, редица писма с изрезки от вестници и събраните от частния детектив на мама данни, адвокатът приема да сезира съда с искане за нов процес.
Изправен пред доказателствата за професионалната нечистоплътност на провелия следствието срещу Франк полицай и показанията на очния лекар на покойната свидетелка, според които тя не е била в състояние да различи много нещо през онази нощ, съдията приема, че са налице достатъчно нови аргументи за насрочване на втори процес.
Един ден се прибирам у дома, за да заваря майка си изправена на стълбата пред нашата каравана в обкръжението на десетки репортери. Те се носят около нея като мушици край електрическа крушка и буквално я заливат с въпроси. Тя е красива и с царствена осанка — никой не би допуснал, че е само сервитьорка с девети клас образование. Говори с апломба на човек, врял и кипял в дебрите на правораздавателната система, със самоувереността на убедена в правотата си жена. Застанала зад тълпата, аз слушам мама да грачи за своя кръстоносен поход, за своята вяра и пълна убеденост в невинността на Франк Гиъри. Свят ми се завива, когато разбирам от всичките приказки, че новият процес ще започне само след месец.