— Здрасти — обаждам се аз и се изправям, за да го приближа.
— Здрасти.
Прегръдката му е крепка и аз потъвам в нея. Притискам се с все сила. У него няма и помен от мекота. Мускулите му са корави и ясно изразени. В неговите обятия се чувствам като в сигурен пристан. Несгодите от деня са забравени.
— Искаш ли да пийнеш? — питам го аз и се дръпвам назад.
Той ме задържа още малко, мъчи се да улови погледа ми, а сетне ме пуска.
— Ти какво пиеш? — иска да знае той.
— Водка с лед.
— Добре звучи.
Отивам до барчето, което денем гледа към задната веранда. Вечер виждам единствено отражението си в тъмните му стъкла, докато пълня ниска квадратна чаша с лед и наливам отгоре му водка от фризера. Това е друга характеристика на къщата, за която не съм отговорна аз: този фрашкан догоре с алкохол бар, до който рядко се докосваме. Това място — крайно екстравагантен сватбен подарък от свекъра, изцяло обзаведено от Вивиан — е пълно с неща, които нямат нищо общо с мене. Нито пък с Грей. Не е лесно да си напълно благодарен за подобен подарък, а е категорично изключено да се оплакваш от някои подробности в него, дето не ти допадат. Имам усещането, че живеем в образцов дом, където всичко блести, всичко е идеално, обаче е все малко изместено от онова, което бихме избрали сами.
Връщам се при него, подавам му чашата и двамата сядаме редом. Аз простирам крака в скута му и поемам собствената си чаша от масичката. Ледът в нея се е стопил. Водката е разредена и блудкава. Изпивам я каквато е — мързи ме да ставам за друга.
Оставила съм една от стъклените врати отворена и сега вътре нахлува студен за сезона, солен въздух, който бързо се затопля от пламъците на камината. Забелязвам отправения му натам поглед. Иска да каже, че вратата трябва да бъде затворена и заключена, но мълчи. Виждам дълбокия кръстовиден белег между дясното му око и слепоочието. Давам си сметка за това, че напоследък не забелязвам белезите му. Отначало ме притесняваха, караха ме да го усещам чужд и суров. Питах се какво ли би могло да остави толкова много следи само върху един човек. Но вече знам отговора. И познавам неговото сърце.
— Случи се отново — обаждам се аз, след като сме седели така известно време, загледани в пламъците. Думите ми прозвучават някак мелодраматично, дори преди да съм добавила: — По-зле от всякога.
Той почти не реагира, но аз виждам как един мускул изпъква за миг под черната сянка от набола брада. Вторачен в огъня, той затваря и отваря очи, бавно въздиша. Картината ни е позната.
Отпуска длан върху ръката ми, обръща поглед към лицето. Не мога да видя цвета на очите му в полумрака, но знам, че са стоманеносиви, каквито са от деня на рождението му и заради което е кръстен така3.
— Той е мъртъв — проговаря мъжът ми. — Отдавна.
Винаги се държи много внимателно с мене, все едно колко пъти преживяваме това. Аз подвивам нозе под себе си и се сгушвам в свивката на ръката му.
— Откъде си толкова сигурен? — питам аз. Питала съм го същото поне сто пъти, само за да чуя отново отговора:
— Защото го убих, Ани. — Обхваща лицето ми в длани и го обръща към своето, за да се убедя сама колко непоколебима е неговата увереност. — Видях го да умира.
И сега се разплаквам, защото знам, че той вярва в думите си. А и на мене така ми се ще да повярвам.
— Искаш ли отново да започнеш хапчетата?
Хич даже не искам. Той се навежда напред, за да остави чашата си върху масата. Аз отново се сгушвам в него, а той ме прегръща и оставя да плача и плача, докато отново се почувствам добре. Никога не може да се предвиди колко време е нужно за това. Но неговото търпение е неизчерпаемо.
2
Спускам се по тясна ръждива стълба и забързвам в дълъг коридор, като се опирам с ръце о стените. Осветлението е мъждиво и примигващо. Мъча се да не забравя, че номерът на моята каюта е май 203. На борда има още петима мъже, освен капитана, но не виждам никого от тях.
Стигам до вратата на каютата, туткам се известно време с бравата и най-накрая влизам в миниатюрното си убежище. В противоположния на вратата край се вижда тясна койка. Под нея има чекмедже, в което съм прибрала нещата си. Коленича пред него, издърпвам го и след като отварям ципа на чантата, започвам да ровя вътре. Намирам каквото търся: деветмилиметров „Глок“, черен и хладен. Проверявам пълнителя, изваждам от чантата резервен и го пъхам в джоба на палтото. Глокът потъва зад колана на джинсите. Упражнявала съм движенията за изваждането му оттам и заемане на позиция поне милион пъти. Ръката ми ще знае какво да стори, дори ако мозъкът е изключен. Рефлекси. По същия начин обучават военните. Съпругът ми, който е бил и в известен смисъл още си е такъв, лично ме обучи.