Тук е и някакъв мъж, баща на една от жертвите на Франк, който има вид като да е пъхнал пръст в електрически контакт всеки път, когато го съзре. Внезапно се превръща от отпуснат и уморен човечец в напрегнато от омраза и гняв желязно тяло. Той започва да крещи и да сипе мръсотии.
Сутринта, след като бях наблюдавала Франк да товари неидентифицирания предмет в колата си, Гневният Мъж (както бях започнала да го наричам в мислите си) направи опит да ни замери с камък, но останалите от групата го възпряха. Той припадна в ръцете на някаква жена.
— Тези хора трябва да се махнат — казва мама същата сутрин, подразнена от тяхната скръб и страдание. Тя ме кара на училище, а редом е седнал Марлоу. — Франк дори го няма в колата. Защо им е да хвърлят камъни по нас?
— Иска да отмъсти — обажда се Марлоу. Всички впиваме поглед в огледалцето за обратно гледане.
— Иска да отмъсти на неподходящи хора — заявява майка ми. Дори да си спомня за признатото пред мен относно Франк, с нищо не го показва. Даже не съм си направила труда да й кажа какво съм видяла през нощта, защото няма да повярва и най-вероятно моментално ще го изпее пред Франк. Страхът се е притаил в мен като огромен камък, чиято тежест не ми позволява да ходя изправена. Спомням си я в употребяваната булчинска рокля да пърха наоколо като някаква Пепеляшка, с убеждението, че никой не забелязва опърпания подгъв или дупките от цигари — историята на нейния живот.
През целия този ден аз минавам от час в час, без да участвам, без да чувам какво ми се говори. Имам усещането, че съм напуснала рамките на нормалния живот, че условията, при които съществувам, до такава степен ме отделят от всички останали, че вече съм лишена от средства за общуване с този свят. Може би тогава именно започва процесът на отчуждение или алиенация, както го наричат. Нищо вече не ми изглежда истинско. Навсякъде се стеле мъгла. Тази промяна трябва да е била очевидна, тъй като мнозина от онези, които ме тормозят заради Франк, започват да ме избягват. Учителят ми по обществени науки ме кара да остана след часовете и ме разпитва за домашните условия. Всичко наред ли е? Признавам, че не те познавам достатъчно добре, Офелия, но напоследък наистина не приличаш на себе си. Обажда се на майка ми — сам ми го казва, — за да я информира относно катастрофалния спад в оценките ми, но тя не реагира. Учителят ти по английски от предишното училище съобщава, че си била изключително талантлива в съчиненията, че си прочела невероятно много за момиче на твоята възраст. Тук не ставаме свидетели на нищо подобно, Офелия. Можем ли да ти помогнем по някакъв начин? Той е видимо загрижен, та сърце не ми дава да му кажа, че никой не го е еня нито за мен, нито за оценките ми.
Това е друг от моментите, за които често си мисля. Този учител ми подаваше приятелска ръка и ако я бях поела, може би животът ми не би продължил да следва смъртоносната крива на своето развитие. Но вече съм отишла твърде далеч, прекалено много съм се отчуждила от света, за да съм в състояние да разпозная щастливата възможност за избавление, когато я съзра.
Когато слизам от автобуса този следобед, аз прекосявам незабавно пътя, за да не се натъкна на протестиращите. Трябва да призная, че обикновено не ме закачат. Вероятно са разпознали нещастната жертва в мое лице, изоставена безпомощна на същия произвол, от който са пострадали те самите. Неизменно ми хвърлят по някой изпълнен със съжаление или подозрение поглед, когато тръгвам или се връщам от училище. Днес виждам Джанет Паркър, която гледа насам. Тя бавно вдига към устните си чашка кафе. Отклонявам поглед от нея и съзирам застаналия редом Марлоу. Сякаш шепне нещо в ухото й. Бързо се извръщам и, забила поглед пред себе си, поемам по дългата отсечка до входа на къщата.
Грей Пуърс16 не е от хората, които грешат често. С подобно име изглежда просто невъзможно да се окаже неправ в което и да било отношение. Отива му да се прокрадва в телефонни кабини, да блести в геройски доспехи, да спасява човечеството — това фактически не е много далеч от онова, което в действителност върши. Но що се отнася до детектив Харисън, допуска грешка. Грей го преценява като незначителен селски полицай, корумпиран и не особено умен, който дебне да удари голямата печалба. А сам винаги казва, че няма по-голяма грешка в едно сражение от тази, да подцениш своя противник. И си е точно така.