Установявам, че го слушам внимателно, макар по онова време да го ненавиждам. Метър и осемдесет мускулна маса, белези и тежък поглед. Намирам го грозен, с недодялани устни и чело. Издава остра миризма на сапун, а понякога и на алкохол. Не мога да реша спасил ли ме е този човек, или ме е унищожил напълно. Уби Марлоу, моята първа любов. Измъкна ме от лапите на един убиец, доведе ме в болницата и идва при мен всеки ден, носи книги и списания, бонбони и дребни подаръци, които образуват непипнати все по-голяма купчина в шкафа до банята.
Разказва ми как след края на първата война в Залива бил освободен с почести и отличия от военноморските „Тюлени“17. Напуска бесен и лишен от илюзии по отношение на военните и самото правителство. Бесен на баща си, който го е насочил към чужда на природата му кариера, бесен и на себе си, защото не умее нищо друго на този свят. Мести се от Флорида в Ню Йорк, пие прекалено много, свършва по някоя и друга работа, дето не е много за приказки, но пасва на квалификацията му.
— Виждал съм и съм вършил някои наистина гнусни неща — признава той. — Те нямаха никакво значение или смисъл. Никога от злото не може да произтече добро, поне доколкото аз знам. Гадеше ми се от всичко още тогава. Представа нямах какво ще правя през остатъка от живота си. Колко дълго бих издържал натрупания върху мене товар.
Приемам да бъда настанена в болница, както и да ми сменят името, понеже не виждам никакъв друг изход. Това — или затвор. Нямам къде другаде да отида. Знам, че не мога да очаквам помощ от родителите си. Но най-вече искам да се освободя един път завинаги от Офелия и нещата, които е извършила, доколкото ги помня поне. В това отношение си приличаме с Грей. И двамата искаме да се справим с едно минало, което си е изглеждало съвсем наред някога, но изпъква като чудовищна грешка в светлината на съвремието.
— Когато те намерих, помислих, че може ти да се окажеш онази, която превръща всичко погрешно в правилно — казва той една вечер, около месец след постъпването ми в болницата. — Реших, че ако се справя при тебе, това би оправдало в известен смисъл досегашните ми грешки.
— Глупости — отвръщам аз за първи път. Не искам да бъда негова индулгенция. Не желая да ставам онази, която ще му оправя бакиите. — Така не става в живота. Той не е кантар.
— Не е ли? — пита моят гост, като се изправя в стола, върху който се е отпуснал от сума време. — Тогава как се оправяме след всяка своя грешка?
— Не се оправяме — казвам аз и го поглеждам в лицето също за първи път.
Той се обляга назад и се засмива безрадостно.
— Значи линеем, изпълнени от съжаления чак до самата си смърт?
— Сигурно това и заслужаваме — казвам аз и отново го загърбвам.
Той изчаква малко и казва:
— Надявам се да грешиш.
Старая се да карам достатъчно далеч от Грей, за да не ме забележи, и не чак толкова, че да го загубя от очи. Задачата не е толкова лесна, колкото изглежда. Хората като Грей инстинктивно усещат, когато ги следят. Може би защото най-често те самите са преследвачите. За да можеш, трябва да си го правил. И, разбира се, ако забележи колата ми в огледалцето, веднага ще усети, че е моята. Нямам представа как бих обяснила поведението си, след като сама не знам защо правя всичко това.
Той кара бързо, излиза от нашия път и се включва в магистралата. Не спира при полицейския участък. Тръгнал е към града, което ми се струва странно. През ум не ми е минавало да го питам откъде знае адреса на Харисън. Той си има начини.
— Попаднах в някакъв бар една вечер. Викат му „Центъра на Бейрут“. Знаеш ли го? — пита веднъж Грей в болницата. Нашите отношения са доста по-приятелски от по-рано, обаче аз замълчавам. Почти винаги го правя и ми се струва, че той не се засяга от това. Знае, че го слушам.
— Истинска бърлога, най-долната дупка, която можеш да си представиш — кочина. Често пиех там. Свирам се в някой ъгъл и така се наливам, че едва се добирам после до апартамента си на Първо авеню. Не го правех всяка вечер — само когато не мога да заспя и всичко ми дойде до гуша. Мама почина от мозъчен удар малко след уволнението ми. Обвинявах баща си за това. Почти за всичко обвинявах него. Понякога гневът ми причиняваше физическа болка. Изпитвала ли си подобно нещо?
Да, изпитвала съм, и то през по-голямата част от живота си. Но не го казвам. Тази вечер е донесъл цветя, Маргаритки, ако не се лъжа, както и кутия с шоколадови понички. Всичко това стои недокоснато върху масичка край леглото.
17
Въздух-Суша. Това са висококвалифицирани части към Военноморските сили на САЩ, предназначени за специални действия. — Б.пр.