— Бяхте деца и двамата, когато пристигнахте тук. Ти и той — започва тате, защото знае, че именно от това място искам да започне. Не ми хареса от самото начало. Имаше нещо не наред в погледа. — Той ръмжи ядосано. — Хич не ми харесваше, дето все около него се въртеше. Това ме караше да ревнувам. Макар да не си признаваше, знаех, че си в голяма беда. И аз те предадох, дете, още съжалявам за това.
Аз само слушам и си спомням.
— Трябваше да му видя сметката още тогава. Или пък да извикам полиция, или нещо друго. Но аз нищо не сторих. Това е най-големият ми грях като баща. А се мъчех да ти бъда приятел.
Моят баща има множество грехове като баща, а главни сред тях са лъжата и склонността да ме изоставя. Опитите му да ми бъде приятел не заемат първо място в личния ми списък на неща, заради които трябва да съжалява, но аз не му казвам това.
— Оставих те да се криеш известно време при мене. Представа нямах за това колко на зле са отишли нещата. Наистина.
Чувам накъсан вой от сирена. Някой влиза в ателието и се закашля. Долавям как баща ми захлупва микрофона с шепа и се обръща към някого с думите:
— Не можеш ли изчака една минута, мама му стара?
— Никога не си правил подобна татуировка — напомням му аз. — Нито преди, нито след това.
— Вярно е — отвръща бързо той. — Направих на онова копеле татуировка, каквато няма друга по света. Негов проект, мое изпълнение.
— Не може да се повтори — обаждам се аз.
Отвръща ми с презрително сумтене:
— Не и от когото и да било в бранша. А пък аз ги знам до един. Това е произведение на изкуството, което исках да запазя за тебе, но ти не прояви никакъв интерес.
Това е вярно. Никога не съм се интересувала от татуировки. Животът е сам по себе си суров — оставя предостатъчно белези. За какъв бяс доброволно да се подлагам на иглата? Пиърсингът е друго от нещата, които съм успяла да избягна. Не обичам хора, които намират удоволствие в болката.
— Разкажи ми за татуировката.
Той въздъхва, преди да продължи, сякаш съжалява, задето ми е уйдисал на акъла.
— Никога не бях виждал подобно нещо и това отчасти ме мотивира да я направя. Великолепен проект. Бурно море, вълни се разбиват в щръкнали като зъби на акула канари, множество сенки и полутонове, цял куп скрити образи, даже и очертанията на момичешко лице. На твоето лице, Опи.
Така научих.
Не е нужно да я описва. Виждам я съвършено отчетливо в съзнанието си. Този образ ме спохожда често в съня ми, а понякога и наяве.
— И когато видя рисунката, няма начин да е грешка?
Тишина.
— Не, моето момиче. Не може да се сбърка. Той е мъртъв, Опи.
— Викай ми Ани.
Знам, че ненавижда името Ани дори повече, отколкото Офелия. Мисли го за много обикновено. Но не е по-обикновено от неговото собствено: Теди Марч. Всичко живо му вика Мечо4. Както и да е, бих дала мило и драго да бъда обикновена.
— Мъртъв е, Ани. И никога повече няма да ти навреди. Нито на тебе, нито другиму. Той не можа да те убие тогава. Ти се бори и победи.
Харесвам звученето на тези думи. Искам те да попият в съзнанието ми и да се превърнат в моя истина. Патологичен лъжец или не, но притежава верен усет за нещата, който всеки път ме успокоява.
— Недей принася собствения си живот в жертва заради него — продължава той. — Нараняваш себе си, а също и Виктория. Както и оня твой съпруг. Стегни се, дете.
Това е моят малък ритуал, неща, които трябва да чуя, за да се успокоя. През последните няколко години с всичко това в главата единствено те са в състояние да ми вдъхнат кураж, да ме убедят, че е безопасно да се живее моят живот. Но този път нищо не върши работа. Нямам представа защо. Все едно виждам знаци, които никой друг не е в състояние да забележи: както кучето търчи в кръг, когато някакви неуловими вибрации го предупреждават за предстоящо земетресение. Все си повтарям, че това не е истина, че всичко е само в моята глава. Най-неподходящото за тях място, разбира се. Може би наистина трябва да се обърна пак към лекар.
Есперанса, нашата прислужница и детегледачка, изпразва съдомиялната. Вади чинии, чаши и сребърни прибори, за да ги подреди по местата им с присъщата си деловитост. Пуснала е телевизора и от екрана отново се взира печалният образ на мъртвата вече жена. Нищо ли друго нямат за показване тия идиоти? Съзнавам, че съм се вторачила в лицето на мъртвата, в чорлавата коса, в изпъкналите ключици, в уморените очи. Нещо в изражението от тази стара снимка — може би още от училище — показва, че тя сякаш е наясно с предстоящата насилствена смърт. Знае, че осакатеното й тяло ще бъде открито във водата. Внушава усещане за мрачна безнадеждност.