— Не я наранявайте — обаждам се бързо аз, а гръдният ми кош се стяга. — Ще го намеря.
Шумотевицата от говорителя изпълва цялото помещение.
Трябваше да поискам да я чуя, преди да се съглася, но отчаянието ми е твърде голямо, за да се сещам за подобни трикове.
— Ще си спомниш ли? — пита гласът. — Ще ме заведеш ли при него?
— Ще направя всичко, което поискате — отвръщам аз с глас като на пребита, каквато съм. — Само не я наранявайте. Не причинявайте зло на моето момиченце.
Давам си сметка за това, че отново плача. Дотолкова съм забравила срама, че даже не бърша сълзите си.
35
Когато пристигаме двамата с Марлоу в ателието на баща ми в Ню Йорк, аз приличам на хваната в паяжина муха, омотана и упоена, без следа от мисъл за бягство в главата. Дори не моля за помощ. Все още сме в началото на нашето бягство, минали са едва три седмици от събитията в ранчото и властите не са съвсем наясно с нещата. На този етап сме все още само бегълци. Това, разбира се, остава непонятно за мен в оня момент. Аз смятам, че сме издирвани като съучастници на Джанет Паркър в убийство, както и в качеството ни на подпалвачи. Дълбоко в себе си все още отказвам да приема реалността на случилото се в бензиностанцията. Всъщност то напълно е напуснало моето съзнание и памет. Сънувам кървав ореол от коси върху бял линолеум и се будя с натежало сърце.
Баща ми не задава въпроси. Пуска ни да спим в стаята, която е била моя при отдавнашните ми гостувания. Тя представлява малко, спартански обзаведено помещение в дъното на апартамента му, над ателието за татуиране. Покривката на леглото е розова, а тази на креслото е съшита от множество разноцветни парчета. Решетката пред радиатора е все така розова, каквато съм я боядисала аз на дванайсет години. Тук е и парцалената кукла с коса от червена прежда, облечена в черна тениска на „Ангели от преизподнята“19. Правила ми я е някаква стара приятелка на татко. Както и може да се очаква, нарекла съм я Харлей.
— На вашите години и аз избягах от къщи — казва баща ми, докато ни води нагоре към стаята. Току-що сме се появили в ателието. Той не показва изненада от срещата. Не знам кога се е върнал от пътуването, нито дали изобщо е заминавал. И не питам. — Оттогава се грижа сам за себе си.
Казва го с някакво несигурно чувство на гордост, което предизвиква разочарование у мен. Искам да е ядосан, да ми се накара, да ми помогне в намирането на спасение от тази насочена надолу спирала, в чийто водовъртеж усещам, че съм увлечена. Но начаса разбирам, че такова нещо няма да има.
Марлоу и баща ми са като две топки, които отскачат една от друга при допир. След първото ръкостискане, което прилича на примирие след тежка схватка, повече не се поглеждат един друг. Марлоу стърчи цяла глава над баща ми. Татко изглежда крехък и спаружен редом с него. Още едно разочарование: в моите представи той е бил винаги едър мъж, могъщ и силен. А сега ясно личи, че изобщо не може да се мери с Марлоу — нито физически, нито в което и да било друго отношение.
Ако правилно помня, прекарваме там три денонощия. Те се сливат в едно в моите спомени. Двамата с Марлоу не правим почти нищо друго, освен да ядем и спим в полумрака на задната стая — до такава степен сме изморени и изтощени. Аз срещам определени трудности при опитите да разгранича състоянието на сън от будното. Беглите спомени за разговори с баща ми много наподобяват сънища: разпитва за времето във Флорида… казва, че знае за опитите ми да се свържа с него… съжалява, че бил заминал. Приказваме за татуировката, която се съгласи да направи на Марлоу. Суети се нерешително около мен, сякаш не може да реши как именно да постъпи в този критичен момент от живота ми. Аз имам остра нужда от помощ, но той е глух за безмълвния ми зов.
На четвъртата сутрин чувам тихо драскане по вратата, преди да я видя леко открехната. Баща ми ме вика с ръка. Едва разсъмва. Слънцето процежда първите си лъчи през процепите на спуснатите щори.
— Опи — шепне той.
Измъквам се изпод ръката на Марлоу и следвам баща си по коридора към неговата дневна. По средата на помещението се мъдри огромна маса, заобиколена от сгъваеми метални столове. Така вони на фасове, че ме заболява носът. Край вратата има малък и мръсен кухненски бокс. Миниатюрната мивка е пълна с мръсни съдове, а плотът около нея е претъпкан с празни бирени бутилки.