— Ченгетата са невероятно тъпи същества — казва Марлоу със смях, докато се измъкваме от паркинга.
Спасявай си кожата, докато още можеш.
Аз съм предавала себе си толкова много пъти, давала съм всичко за късче подобие на любов. Никога не съм била лоялна спрямо Офелия. Заключила съм я в дълбоко скрито в мене ковчеже, лишена от светлина и въздух, попречила съм й да порасне. Пренебрегвала съм я. Убивала съм я. Сторила съм всичко това, понеже съм си позволила да я съдя и съм я намерила негодна за нищо. Сред всички сторили зло на Офелия, аз съм най-гадната. Но сега трябва да я възкреся и да й отдам дължимото, като сторя добро чрез нея и спася собствената си дъщеря.
Иронията в тази ситуация не ми убягва, докато крача бързо по мокрия бетон, минавам край светналите прозорци на стария Тауър Рекърдс20. Лъскави обложки на албуми, осветени отвътре, показват образите на прекалено мършави, преднамерено небрежни попзвезди и хвърлят жълтеникава светлина в краката ми. Хората, които продават и купуват плочи, живеят в различен от моя свят. Техните съдби са ми чужди. Чакам в дъжда на един ъгъл, а край мене профучават коли и таксита. Гледам ателието на баща си отсреща и най-многото, което успявам да сторя, е да не хукна през уличното движение натам. Ателието е затворено, обаче в прозореца над него блещука синкавата светлинка на телевизора.
Ню Йорк. Как съм попаднала тук? Истината е, че нямам ни най-малка представа. Започвам да се съмнявам в автентичността на спомените си за карстовата пещера, кораба и човека на име Дакс, металната стая и Гневния мъж. Но снимката на Виктория в джоба и колието с разполовено сърце ме карат да мисля, че поне част от тях отразяват действителността.
Събуждам се в един от крайградските влакове, който тъкмо навлиза в Централна гара. Облечена съм в дрехи, които никога не съм виждала преди. Нося дълъг черен шлифер. Кожени ботуши. Хората наоколо бъбрят по клетъчни телефони, взират се в миниатюрни екрани, пъхнали слушалки в ушите си. Гледам отражението си в стъклото на прозореца, виждам косите си стегнати в конска опашка на тила. Под очите имам тъмни кръгове. Цялото тяло ме боли.
На гарата ме повлича тълпа, устремена решително по свои задачи. Виждам редица телефонни автомати и се питам кому бих могла да позвъня. Страшно ми се иска да се обадя на Грей или Вивиан, но не мога да го направя. Залогът е огромен, а аз не знам на кого мога да се доверя.
Движението спира и аз прекосявам улицата. Влизам във входа и натискам звънеца на татко. Правя го неколкократно, за да покажа колко е спешен случаят. Най-накрая чувам тежките ботуши по стълбите.
— Изчакай малко, преди да заревеш — лае баща ми отвътре. — Ти ли си, Френч? Ей сега ще ти разбия мутрата.
Някакъв старец, лошо копие на моя баща, се появява на вратата. Трябва ми секунда време, за да осъзная, че наистина е той. Познава ме и се олюлява. Протяга ръка към стената и затваря очи.
— Татко — обаждам се аз с дрезгав и несигурен глас.
Той изглежда ужасно, дрипав и преуморен. Дрехите му висят като на закачалка. Явно не прекалява с честотата на смяната им. Той пристъпва към мен и ме взема в мечешка прегръдка. Никога не го е правил. Никога. Макар да е странна тази прегръдка, тя като че ли компенсира всичките му провали като баща. Вдишвам миризмата на алкохол и цигари. Минали са почти седем години от последната ни среща.
— Не биваше да идваш тук — казва той. — Предполага се, че си мъртва, Офелия. За кой ли път.
37
— Мисля, че тук ще умра.
Марлоу го казва делово и без сянка от чувство. Сякаш това изобщо не го засяга. Мисълта за смъртта му е нещо, с което не мога да се справя. Тя ме изпълва с истинска буря от надежди и ужас. Намираме се някъде между Таос и Санта Фе. От пътя съзираме стара черква от кирпич, която белее като морски фар. Той е спрял без обяснения, излиза от колата и се насочва към нея. Следвам го и вдишвам аромата на хвойна и градински чай, който изпълва въздуха.
Сградата е тъмна, тежките врати от дърво и ковано желязо са заключени. Надничам през стъклото и съзирам огънчета на оброчни свещи да мъждукат като светулки. Той ляга върху тревистата ивица отсам оградата и аз присядам до него. Отпуска глава върху скръстените си ръце и въздъхва дълбоко. Пустинният въздух е хладен, небето над нас е изпъстрено със звезди. Аз съм градско чедо — не съм и подозирала за съществуването на толкова много звезди.